Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Страхът и паниката, които го спохождаха през последните дни, сега го заляха като студена вълна. Това е. Тръгват. Той сграбчи раницата си и стана. Чък го последва и скоро всички се насочиха към Западната врата, за да се отправят към Скалата.

Томас видя Миньо и Тереза да разговарят близо до лявата страна на вратата. Обсъждаха плановете за въвеждане на кода веднага щом минат през дупката.

— Готови ли сте? — обърна се към тях Миньо. — Томас, моли се идеята ти да сработи. В противен случай ще ти видя сметката, преди някой от скръбниците да те докопа.

— Благодаря — отвърна Томас. Но не можеше да се освободи от неприятното усещане в корема. Ами ако греши? Ако спомените му не са истински? Ако са му ги втълпили по някакъв начин? Тази мисъл го ужаси и той се опита да я прогони. За връщане назад не можеше да става и дума.

Погледна Тереза, която пристъпяше от крак на крак и кършеше ръце.

— Добре ли си? — попита я.

— Добре съм — отвърна тя с изплашена усмивка. — Просто искам по-бързо да се свърши.

— Амин, сестро — кимна Миньо. По нищо не личеше да се страхува. Томас му завидя.

След като най-сетне събра всички, Нют им нареди да замълчат и заговори:

— Ние сме четиресет и един. — Беше се подпрял на дълго копие, усукано отпред с бодлива тел. Имаше доста зловещ вид. — Всеки да си вземе оръжие. Друго нямам какво да ви кажа — планът ви е известен. Ще си пробием път, ако трябва с бой, до Дупката на скръбниците, после Томи ще въведе своя малък магичен код и след това ще си разчистим сметките със Създателите. Звучи съвсем просто.

Томас почти не го слушаше. Забеляза, че Алби се е отделил от основната група. Държеше лък в ръка, на рамо бе метнал кочан със стрели. Бодна го безпокойство. На Алби не можеше да се разчита особено, той би могъл да обърка всичко. Реши да го държи под око.

— Някой има ли да добави нещо? — попита Миньо и отвлече вниманието на Томас от Алби.

— Защо не ти? — попита Нют.

Миньо кимна и се обърна към смълчаната група.

— Бъдете внимателни — заръча той. — И не умирайте.

Томас щеше да се разсмее, ако не беше твърде изплашен.

— Страхотно — рече Нют. — Много вдъхновяващо, няма що. — Посочи с палец през рамото си към лабиринта. — Всички сте запознати с плана. След като две години се отнасяха с нас като с лабораторни мишки, тази нощ ще се опитаме да им го върнем. Тази нощ ще се изправим срещу Създателите, независимо през какво трябва да минем. Тази нощ е ред на скръбниците да се страхуват.

Някой изръкопляска, после още един. Скоро и други се присъединиха с окуражаващи възгласи, които разтърсиха въздуха като гръмотевици. Томас се изпълни с увереност. Нют беше прав. Това бе нощта, в която те щяха да отвърнат със сила. Да се изправят срещу противника, веднъж и завинаги.

Беше готов. Той нададе вик заедно с другите. Знаеше, че вероятно трябва да пазят тишина, да не привличат вниманието върху себе си, но не го интересуваше. Жребият бе хвърлен.

Нют вдигна копието си във въздуха и се провикна:

— Чухте ли това, Създатели? Ние идваме!

След тези думи той се обърна и хукна към лабиринта, и този път почти не накуцваше. Езерните около Томас все още огласяха пространството с възторжените си възгласи, дори Алби. Томас ги последва заедно с Тереза и Чък, докато наместваше тежкото копие в ръка. Изведнъж отново си припомни отговорността, която носеше за своите двама приятели, и мисълта за това почти го смаза. Но той продължи напред, твърдо решен да победи.

„Можеш да се справиш — рече си. — Стига само да стигнеш до Дупката.”

Томас се стараеше да поддържа равномерно темпо, докато бягаше с другите езерни по каменните пътища към Скалата. Беше привикнал с лабиринта, но този път бе съвсем различно. Топуркането на десетки крака отекваше в стените, а червените светлинки на остриетата бръмбари святкаха заплашително сред бръшляна — Създателите несъмнено ги гледаха и слушаха. По един или друг начин, предстоеше сражение.

„Страх ли те е?” — попита го Тереза, докато тичаха.

„Не, нямам търпение да видя срещу кого се изправяме.”

„Шегуваме се, а?”

Тичаше точно до него, втренчила поглед напред.

„Ще се справим. Само стой близо до мен и Миньо.”

„Ах, моят рицар със сияйна броня. Какво, не вярваш ли, че мога да се защитя сама, ако се наложи?”

Всъщност бе убеден в обратното. Тереза изглеждаше не по-слаба от всички останали.

„Не, просто се опитвам да бъда мил.”

Групата постепенно се разтегли из коридора, ала момчетата се стараеха да тичат с еднаква бързина. Томас се зачуди колко още ще издържат онези от тях, които не бяха бегачи. Сякаш в отговор на това Нют изостана и тупна Миньо по рамото.