Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Истина е и съжалявам — поде отново Томас. — Но ето какво ще ви кажа — и аз съм в една лодка с вас. Двамата с Тереза бяхме пратени като всички останали и можем да умрем както всеки от вас. Създателите събраха достатъчно информация — време е за последното изпитание. Предполагам, че се нуждаех от Промяната, за да събера и последните парченца от пъзела. Както и да е, исках да знаете истината, да знаете, че има щанс да го направим.

Нют клатеше бавно глава, увесил нос. После внезапно се надигна и огледа присъстващите.

— Създателите — тези негодници, те са ни го причинили. Не Том и Тереза. Създателите. И ще съжаляват.

— Както и да е — заяви Миньо, — кой дава пукнат грош за тях. Да чуем за бягството.

В гърлото на Томас бе заседнала буца. Беше сигурен, че ще стоварят всичко върху него, може би дори ще го хвърлят от Скалата. Но сега беше далеч по-лесно.

— Има компютърна станция на едно място, където досега не сме търсили. Кодът ще ни отвори вратата, за да се измъкнем от лабиринта. Освен това изключва скръбниците и те не могат да ни последват — стига да оживеем, докато стигнем до там.

— Място, където не сме търсили? — смая се Алби. — Какво според теб сме правили през тези две години?

— Повярвай ми, никога не сте били там.

— Е, и къде е това място? — попита Миньо.

— Намирането му е почти самоубийство — отвърна Томас. — Скръбниците ще ни погнат, докато се опитваме да стигнем. Ще излязат всичките. Това е последното изпитание. — Искаше да е сигурен, че разбират какво е заложено на карта. Шансовете им да оцелеят бяха толкова малки.

— И къде е? — повтори Нют и се наведе напред.

— Отвъд Скалата — отвърна Томас. — Трябва да минем през Дупката на скръбниците.

Алби се надигна толкова бързо, че столът му падна назад. Изгледа Томас с кръвясали очи и пристъпи сякаш се готвеше да се нахвърли върху него.

— Ти си кръгъл идиот — заяви той, като го гледаше с облещени очи. — Или си предател. Как да ти вярваме, след като си помогнал да създадат това място! Не можем да се справим и с един скръбник на наша територия, а ти искаш да нападнем цялата орда в тяхната малка дупка. Какво си намислил всъщност?

Томас не можа да се сдържи.

— Какво съм намислил ли? — избухна. — Нищо! Защо ми е да си измислям подобни неща?

Алби стисна юмруци.

— Нищо чудно да са те пратили, за да ни довършиш всичките. Защо да ти вярваме?

Томас не можеше да повярва на ушите си.

— Алби, да нямаш проблем с кратковременната памет? Рискувах живота си, за да те спася в лабиринта — ако не бях аз, досега да си мъртъв!

— Може да е било номер, за да ни привлечеш вниманието. Щом си в съюз с тези, които са ни пратили тук, очевидно няма защо да се страхуваш, че скръбниците ще ти сторят нещо. Може всичко да е било само преструвка.

Гневът на Томас постепенно се превърна в съжаление.

— Алби — намеси се Миньо. — Това е най-тъпото предположение, което съм чувал някога. Преди три нощи едва не го разкъсаха. Нима смяташ, че се е преструвал?

Алби кимна отривисто.

— Може би.

— Не е вярно — подскочи Томас и разпери отчаяно ръце. — Направих го, за да си върна спомените, да ви помогна да се измъкнете. Трябва ли да ви показвам раните и белезите по тялото си?

Алби мълчеше, но целият трепереше от гняв. Очите му бяха все така изцъклени, вените — изпъкнали на шията му.

— Не можем да се върнем назад! — извика той, обръщайки се към всички в помещението. — Видях какъв е бил животът ни — не можем да се върнем!

— Какви ги говориш? — попита Нют. — Ти майтапиш ли се с нас?

Алби се извърна към него и вдигна юмруци. Но се овладя, дръпна стола си и се тръшна обезсърчено на него. Томас го зяпна сащисан. Безстрашният водач на езерните плачеше.

— Алби, кажи ни — настоя Нют. — Какво става?

— Аз го направих — изхлипа Алби. — Аз го направих.

— Кое си направил? — попита Нют.

— Аз изгорих картите — извика Алби. — Ударих си главата в масата, за да си помислите, че е бил някой друг, но ви излъгах. Аз го направих!

Блюстителите се спогледаха. Ала за Томас всичко си идваше на мястото. Алби помнеше колко ужасен е бил животът им, преди да се озоват тук, и не искаше да се върне към него.

— Добре, че успяхме да ги спасим — подхвърли Миньо с крива усмивка. — Благодаря ти за съвета, който ни даде след Промяната — да ги пазим.

Томас очакваше Алби да се ядоса на тази подигравателна забележка. Но нищо подобно не се случи.

— Разберете — каза умолително Алби. — Не можем да се върнем там, откъдето сме дошли. Видях какво е, помня ужасни неща. Изгорена земя, болести — нещо, което наричат изблика. Неописуемо — неизмеримо по-страшно, отколкото е тук.