Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Отново ядоха и пак претърсиха всичко наоколо. Отново без успех и Томас вече се готвеше да приеме очевидното — че просто няма какво да се открие. Когато наближи времето за затваряне на вратите, той започна да се оглежда за скръбници. Двамата с Миньо бяха извадили ножовете и ги държаха в ръце. Но не видяха никаква заплаха почти до полунощ.

Чак тогава Миньо зърна един скръбник да се скрива зад ъгъла пред тях. Чудовището не се върна. След още трийсет минути Томас стана свидетел на същата случка. Час по-късно трети скръбник профуча по коридора покрай тях, без дори да спира. Томас едва не припадна от внезапно завладелия го ужас.

Двамата с Миньо продължиха.

— Мисля, че си играят с нас — подхвърли по някое време Миньо.

Томас осъзна, че приятелят му се е отказал от претърсването и го води назад към Езерото.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Блюстителят въздъхна.

— Според мен Създателите искат да разберем, че няма изход навън. Стените вече не се движат — сякаш някой е преценил, че е време да се сложи край на тази тъпа игра. Очакват от нас да се върнем и да го съобщим на останалите езерни. Какво ще кажеш, ако като се върнем и открием, че тази нощ скръбниците са отвлекли още един от нас? Мисля, че Гали беше прав — просто ще продължават да ни избиват.

Томас не отговори, но усещаше, че в думите на Миньо има истина. Беше забравил напълно надеждите, с които тръгнаха на тази обиколка.

— Да се прибираме — рече уморено Миньо.

Томас не искаше да признае поражението им, но неохотно кимна. Сега единствената им надежда оставаше кодът и той насочи вниманието си към него.

Продължиха мълчаливо по коридорите към Езерото. През целия път не срещнаха други скръбници.

Според часовника на Томас беше късна сутрин, когато двамата с Миньо прекрачиха прага на Западната врата и се прибраха в Езерото. Томас беше толкова изморен, че искаше веднага да легне и да се наспи. Бяха прекарали в лабиринта почти двайсет и четири часа.

За негова изненада въпреки сумрачната светлина и събитията от последните дни животът в Езерото се бе върнал към обичайния си ритъм. Едни работеха в лехите или се грижеха за животните, други чистеха. Нют ги забеляза и дотича при тях.

— Вие сте първите, които се връщат — съобщи им. — Какво стана? — На лицето му бе изписана почти детинска надежда. — Кажете ми, че носите добри новини.

Миньо бе зареял мрачен поглед някъде в далечината.

— Нищо — отвърна той. — Лабиринтът, изглежда, е една голяма шибана лъжа.

— Той за какво говори? — обърна се Нют към Томас.

— Просто е обезкуражен — обясни Томас и повдигна уморено рамене. — Не открихме никакви промени. Стените не се движат, няма изходи, нищо. Снощи скръбниците идваха ли?

По лицето на Нют премина сянка. Той кимна.

— Да. Взеха Адам.

Томас не позна името, но въпреки това се почувства виновен, макар и без причина.

„Още един от нас — помисли си. — Може би Гали беше прав.”

Нют се готвеше да добави още нещо, когато Миньо внезапно избухна.

— Писна ми! — извика той злобно и вените на шията му се издуха. — От всичко ми писна! Край! Свърши се вече! — Свали раницата си и я хвърли на тревата. — Няма изход, никога не е имало и никога няма да има. Обречени сме да умрем тук.

Томас го гледаше с пресъхнало гърло, докато Миньо се отдалечи към Чифлика. Безпокойство сви сърцето му — ако Миньо се предаде, всички здравата са загазили.

Нют мълчеше. Беше свел поглед към земята. Във въздуха увисна отчаяние, като дима, който се стелеше от Картографската. Тежко и парещо.

Останалите бегачи се върнаха след около час и поне доколкото успя да чуе Томас, не бяха открили нищо, заслужаващо внимание, и в края на краищата се бяха отказали. Накъдето и да погледнеше, виждаше само мрачни, лишени от надежда лица.

Вече бе напълно сигурен, че разшифроването на тайното послание в лабиринта е единственият им шанс да разкрият нещо. След като поскита безцелно из лабиринта, той реши да провери как се развиват нещата.

„Тереза? — повика я мислено, като затвори очи. — Къде си? Намерихте ли нещо?”

След продължителна пауза, която почти го накара да си помисли, че не се е получило, тя отговори:

„Том? Каза ли нещо?”

„Да — повтори той, развълнуван от установения контакт. — Чуваш ли ме?”

„Чувам те, Том. Добре се справяш. Странно е, че разговаряме така, не мислиш ли?”

„Няма нищо чак толкова странно. Все още ли сте в подземието? Видях Нют, но той бързо изчезна.”