Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Идея? Каква?

— Просто ела с мен до пандиза. И вземи Нют.

Миньо се замисли за миг.

— Нют! — извика той.

— Да? — Нют разгъваше кърпата, търсейки чисто място. Томас забеляза, че почти не е останало такова.

Миньо посочи ранения.

— Остави на фелдошарите да се погрижат за него. Трябва да поговорим.

Нют го погледна въпросително и после подаде кърпата на стоящия до него езерен.

— Бягай да намериш Клинт. Кажи му, че имаме по-сериозни проблеми от хлапаци с ожулвания. — Момчето се втурна да изпълни заръката, а Нют се отдалечи от Алби. — За какво ще говорим?

Миньо кимна към Томас, но не каза нищо.

— Елате с мен — подкани ги Томас и се насочи към пандиза, без да чака отговор. — Освободете я — каза Томас, застанал до вратата на килията със скръстени ръце. — Пуснете я и тогава ще разговаряме. Повярвайте ми, заслужава си да чуете това.

Нют прекара ръка през покритата си със сажди коса. Очевидно не беше в добро настроение.

— Томи, това е…

— Моля те. Просто отвори вратата и я пусни. Моля те. — Този път не смяташе да се предава.

Миньо стоеше пред вратата с ръце на кръста.

— Защо смяташ, че можем да й имаме доверие? Още щом се събуди, и светът, който познаваме, взе да се разпада. Дори призна, че сама е задействала края му.

— Прав е — потвърди Нют.

Томас кимна към вратата.

— Можем да й се доверим. Пратена е тук като всички нас — глупаво е да смятаме, че е виновна за каквото и да било.

Нют изсумтя.

— Тогава защо каза, че е задействала нещо?

Томас повдигна рамене, не искаше да признае, че Нют има право. Би трябвало да съществува някакво обяснение.

— Кой знае, в главата й стават всякакви странни неща. Сигурно всеки от нас е изглеждал така, след като излезе от Кутията. Просто я пуснете.

Миньо и Нют се спогледаха.

— Хайде де — настоя Томас. — Какво ще направи, ще намушка всички езерни ли? Хайде.

Миньо въздъхна.

— Добре. Пусни навън тази глупачка.

— Не съм глупачка! — извика отвътре Тереза. Гласът й прозвуча глухо.

Нют се ококори.

— Томи, ама и ти си избрал едно сладурче.

— Побързай — настоя Томас. — Чака ни доста работа, преди да се върнат скръбниците. Ако не се вяснат насам и през деня Нют извади връзката с ключове. След няколко изщраквания вратата бе отключена — Излизай.

Тереза изгледа ядно Нют, докато го подминаваше. Хвърли отровен поглед и на Миньо, после застана до Томас. Ръката й докосна неговата и той усети как по тялото му преминават тръпки. Кой знае защо се засрами от това.

— Е, добре, да чуем — подкани Миньо. — Кое е толкова важно?

Томас погледна Тереза, чудейки се как да го обясни.

— Ами говори де — рече тя. — Очевидно мен ме смятат за сериен убиец.

— Да, имаш опасен вид — промърмори Томас и измери с поглед Нют и Миньо. — Добре, когато излизала от кома, Тереза била преизпълнена с объркани спомени. Тя… аа… — Едва се сдържа да не признае, че говори право в ума му. — Та каза ми по-късно, че си спомнила, че лабиринтът е код. И че вместо да търсим път навън, трябва да се опитаме да разгадаем посланието му.

— Код? — повтори Миньо. — Как така код?

Томас поклати глава със съжаление, че не може да го обясни по-ясно.

— Не съм съвсем сигурен — вие познавате картите далеч по-добре от мен. Но имам една теория. Затова се надявах да се опитате да си спомните колкото се може повече от тях.

Миньо погледна Нют и повдигна въпросително вежди. Нют кимна.

— Какво? — попита раздразнено Томас. Ето че пак криеха нещо от него. — Държите се сякаш пазите някаква тайна.

Миньо бавно пое дъх.

— Ние скрихме картите.

— А? — В първия миг Томас не го разбра.

Миньо посочи към Чифлика.

— Скрихме проклетите карти в оръжейната и поставихме фалшиви вместо тях. Заради предупреждението на Алби. И заради тъй наречения край, който твоята приятелка твърди, че задействала.

Томас бе толкова изненадан от чутото, че дори забрави в какво ужасно положение се намираха. Спомни си подозрителното поведение на Миньо от вчерашния ден, думите му, че имал някаква тайна задача. Погледна Нют, който кимна.

— На сигурно място са всичките — заяви Миньо. — До последната. Така че, ако имаш някаква теория, говори.

— Отведи ме при тях — заяви Томас, който нямаше търпение да ги погледне.

— Добре, да вървим.

Миньо включи осветлението и Томас неволно примижа. По пода и масите бяха подредени сандъци с оръжие, които хвърляха зловещи сенки. Миризмата на влага и мухъл само усилваше страховитото въздействие на помещението.