Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас бе твърде уморен, за да упорства. Няколкото часа сън не допринесоха с нищо за разсейването на тази умора. Прекара остатъка от деня на една пейка пред Мъртвите глави, завладян от несекващи терзания. Радостта от щастливото избавление бе отстъпила бързо своето място на болките и безрадостните мисли за новия живот в Езерото.

„Как изобщо е възможно някой да е щастлив от подобен живот? — запита се той. — И как може някой да е толкова зъл, че да постъпва така с нас?” Напълно разбираше желанието на езерните да открият път навън от лабиринта. Въпросът не беше само бягството. За пръв път го изпълни желание да отмъсти. Мислите му го връщаха към изчезването на надеждата, която неведнъж бе надделявала. Щом Нют и останалите не бяхa успели да решат загадката на лабиринта за цели години, изглеждаше невъзможно въобще да съществува каквото и да е решение. Фактът, че езерните не се бяха отказали, говореше за тях повече, отколкото всичко друго.

А сега и той бе един от тях.

„Това е моят живот — мислеше си Томас. — Да съществувам насред огромен лабиринт, заобиколен от чудовища.” Изпълни го печал, разяждаща като силна отрова. Писъците на Алби, които се чуваха, макар и отдалече, само влошаваха нещата. Налагаше се да притиска ушите си с длани, за да спре да ги чува поне за известно време.

Най-сетне денят си отиде и във въздуха отекна познатото гръмовно стьржене на четирите врати. Томас нямаше спомени за съществуването си от времето преди Кутията, но беше сигурен, че са отминали най-лошите двайсет и четири часа в живота му.

Веднага щом се стъмни, Чък му донесе вечерята и голяма чаша студена вода.

— Благодаря — промърмори Томас, почувствал прилив на топлина към хлапето. Погълна лакомо месото и зеленчуците и сръбна юнашка глътка вода. — Имах нужда от това.

— Изглеждаш отвратително, като се тъпчеш така — отбеляза Чък, приседнал до него на пейката. — Все едно гледаш как яде изгладняло прасе.

— Много смешно — отвърна Томас, но в гласа му нямаше сарказъм. — Трябва да идеш да забавляваш скръбниците — да видим дали ще се посмеят.

За миг на лицето на Чък се изписа обида и Томас съжали, че бе говорил тъй грубо.

— Това ми напомня… — рече Чък. — Ти си новината в града.

Томас се изправи, не знаеше как да възприеме това твърдение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, чакай да помисля. Първо, излизаш в лабиринта като не бива да го правиш. После се превръщаш в нещо като обитател на джунглата и подскачаш по бръшляна в опит да се изкатериш по стените. След това ставаш първият оцелял през цяла нощ вън от Езерото и на всичко отгоре убиваш четирим скръбници. Можеш ли да си представиш какво си мислят изтърсаците за всичко това?

Томас почувства прилив на гордост. Ала същевременно отново го завладя усещането за вина. Алби лежеше в леглото си и продължаваше да крещи от болка — вероятно мечтаеше вече да е мъртъв.

— Излъгахме ги да скочат от Скалата по идея на Миньо, не моя.

— Той твърди друго. Видял те е как се шмугваш встрани от нападащото чудовище и му е хрумнало, че може да сторите същото при Скалата.

„Да се шмугвам?” — Томас завъртя очи.

— Всеки човек на тази планета би го направил.

— Не ставай скромен — това, което извърши, е невероятно. Както и Миньо.

Томас хвърли ядосано чинията на тревата.

— Чък, ако е така, защо се чувствам толкова гадно? Ще ми отговориш ли?

Втренчи се в лицето на Чък. Момчето се наведе напред и се подпря с лакти на коленете.

— По същата причина, по която и ние се чувстваме гадно — въздъхна накрая.

Известно време двамата седяха мълчаливо, после към тях се присъедини Нют, който изглеждаше като ходещ мъртвец. Той седна в тревата срещу тях, тъжен и уморен като всички останали. Но Томас се радваше, че е наблизо.

— Мисля, че най-лошото отмина — рече Нют. — Нещастникът ще трябва да поспи няколко дни, но после ще се оправи. Може още малко да повика, но това ще е краят.

За Томас целият процес на Промяната все още си оставаше пълна загадка.

— Нют, какво става там горе? — посочи той Чифлика. — Настина нямам представа каква е тази Промяна.

Отговорът на Нют го изненада.

— Да не мислиш, че ние знаем? — почти извика той и разпери ръце. — Известно ни е само, че ако скръбниците те ужилят с гадните си шипове, трябва да ти инжектираме серум, инак ще умреш. Получиш ли серум, тялото ти започва да се гърчи и да трепери, кожата ти се покрива с мехури и придобива зловещ зеленикав цвят, има и опасност да си изповръщаш червата. Това стига ли ти на първо време, Томи?