Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Ами ако друг скръбник е докопал Алби? — изплю накрая камъчето.

Миньо го погледна с пребледняло лице.

— Най-добре да побързаме — подкани Томас, опасявайки се да не би усилията му по спасяването на Алби наистина да са отишли на вятъра.

Ала телата им не бяха в състояние да издържат на ускорения ход. След поредния завой Томас спря с разтуптяно сърце и втренчен напред поглед. Беше мярнал някакво движение там. Изпълни го облекчение, когато осъзна, че е Нют с група езерни. Западната врата се извисяваше зад тях. Бяха успели да се приберат.

Нют пръв ги видя и тичешком ги пресрещна.

— Какво стана? — попита той почти ядосано. — Как, за бога…

— По-късно ще ти разкажем — прекъсна го Томас. — Трябва да спасим Алби.

Лицето на Нют пребледня.

— Какво искаш да кажеш? Той жив ли е?

— Просто ела с нас. — Томас се отправи надясно, извил глава, за да гледа нагоре към стената. Скоро забеляза мястото където Алби висеше завързан за ръцете и краката. Без да каже нищо, посочи нататък. Все още не смееше да се зарадва. Алби беше там и изглеждаше невредим, но не помръдваше.

Нют най-сетне забеляза увисналото на израстъците момче и зяпна Томас. Ако допреди малко бе объркан, сега изглеждаше съвсем шашардисан.

— Той… жив ли е?

„Дано да е” — помисли си Томас.

— Не зная. Беше, когато го оставих горе.

— Когато си го оставил горе… — Нют поклати глава. — Вие с Миньо се прибирайте вътре и нека ви прегледат фелдошарите. Изглеждаш ужасно. Държа да чуя цялата история, след като си отдъхнете.

Томас искаше да се увери, че Алби е жив. Понечи да възрази, но Миньо го хвана за ръката и го задърпа към Езерото.

— Трябва да поспим. И да ни превържат. Веднага.

Томас знаеше, че той има право. Подвоуми се, погледна отново към Алби, сетне последва Миньо към вътрешността на Езерото.

Обратният път до Чифлика му се стори безкраен, езерни се бяха скупчили от двете страни и ги зяпаха със страхопочитание, сякаш гледаха два призрака, надигнали се от гробищата. Томас знаеше, че е защото бяха постигнали нещо, непостигано от никого досега, но се притесняваше от вниманието им.

Едва не спря, когато зърна отпред Гали, застанал със скръстени ръце. Все пак успя да издържи на втренчения му поглед и дa продължи. Когато между двамата имаше не повече от пет крачки Гали внезапно сведе очи към земята.

Томас бе почти смутен от това, колко добре се почувства. Почти.

Следващите минути му се губеха в мъгла. Двама фелдоша ги придружиха до Чифлика, поведоха ги нагоре по стълбите, покрай една разтворена врата, зад която някой хранеше момичето в кома на леглото — завладя го почти непреодолимо желание да я види, да провери как е, вкараха ги в отделените за тях стаи, където ги накараха да легнат, превързаха ги и ги нахраниха. Болка. Най-сетне го оставиха сам, отпуснал глава на възглавница, толкова мека, колкото, доколкото можеше да прецени с ограничените си спомени, не бе имал никога досега.

Но докато се унасяше в сън, две неща не му даваха покой. Първо, думата, която бе изписана на телцето на бръмбара острие — ЗЛО. Тя се въртеше отново и отново в мислите му. И втората мисъл бе за момичето.

Часове по-късно — а може би дни, не знаеше със сигурност — Чък го побутна. На Томас му беше необходимо известно време, за да осъзнае къде се намира. Вдигна очи и изпъшка.

— Остави ме да спя, изтърсак.

— Мислех, че искаш да знаеш. Томас разтърка очи и се прозя.

— Да знам какво? — взря се в Чък, пообъркан от широката му усмивка.

— Той е жив — отвърна момчето. — Алби. — Серумът го спаси. Умората на Томас изчезна в миг, заля го облекчение. Беше изненадан от радостта, която пробуди в душата му тази вест. Но после думите на Чък го накараха да се замисли.

— Започнал е Промяната.

И в същия миг откъм съседната стая долетя неистов вик.

Дълго време Алби не излизаше от мислите на Томас. Беще истинска победа — не само да му спаси живота, но и да го върне в Езерото след нощ, прекарана отвън, в лабиринта. Но дали си заслужаваше? Защото сега момчето изпитваше същите неистови терзания, през които бе минал и Бен. Ами ако се побърка като него? Обезпокоителни мисли.

Вече се здрачаваше, а виковете на Алби продължаваха да отекват надалече. Беше невъзможно да се избяга от тези ужасни звуци, дори след като Томас успя да убеди фелдошарите да го пуснат — уморен, превързан, с безброй рани по тялото, но жадуващ да се отърве от агонизиращите вопли на техния водач. Нют категорично отказа, когато Томас го помоли да надзърне при човека, заради чието спасяване бе рискувал своя живот. „Само ще влоши нещата” — бе краткото му оправдание.