Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Трима скръбници изникнаха отпред, движеха се с равномерно темпо, докато шиповете им се забиваха в камъните.

Томас се обърна и видя, че първият му преследвач продължава да се приближава, макар да беше забавил леко темпото и размахваше металните си ръце сякаш му се подиграваше.

„Знае, че съм обречен” — помисли си той. След всички положени усилия ето го тук, обкръжен от скръбници. Това бе краят. Само седмица от разпокъсани спомени, преди животът му да приключи.

Преизпълнен с отчаяние, той взе съдбовно решение. Не му оставаше друго, освен да се бие.

Избирайки един, вместо трима противници, той се втурна право към скръбника, който го бе довел дотук. Зловещото създание се дръпна съвсем леко и спря да размахва клещовидните си ръце, сякаш стреснато от неочакваната му проява. Това вдъхна нова дързост на Томас, който изкрещя и ускори крачка.

Скръбникът внезапно се раздвижи, от кожата му изскочиха шипове и той пропълзя напред, готов да се сблъска челно със своя противник. Рязкото му движение почти накара Томас да спре, а краткият изблик на безумна храброст бе на път да изчезне. Но въпреки това момчето продължи своята атака.

В последния миг преди сблъсъка, точно когато светът пред него бе закрит от метал и слузеста плът, Томас отскочи с левия си крак и се метна надясно. Неспособен да овладее набраната инерция, скръбникът профуча покрай него, преди да спре, потрепвайки — Томас едва сега забеляза, че чудовището бе ускорило своето темпо. Скръбникът се завъртя рязко, готов да се нахвърли върху жертвата си. Но сега вече, измъкнал се от клопката, Томас имаше пред себе си чист коридор.

Той се изправи и хукна право напред. Този път го следваха звуците на четирима преследвачи. Уверен, че пришпорва тялото си отвъд всякакви физични предели, той продължаваше да тича, като се мъчеше да се отърве от безнадеждното чувство, че е въпрос единствено на време да го докопат.

После, три коридора по-нататък, две ръце внезапно изникнаха от мрака и го дръпнаха в един страничен коридор. Томас имаше чувството, че сърцето му ще изскочи през гърлото, докато се опитваше да се освободи. Спря едва когато осъзна, че го дърпа Миньо.

— Какво…

— Млъквай и ме последвай! — кресна Миньо и продължи да го тегли нататък.

Едва сега Томас дойде на себе си. Двамата затичаха по коридорите, следвайки резките извивки. Миньо, изглежда, знаеше съвсем точно къде отиват, но сега не беше време за колебания.

След един от завоите Миньо се опита да заговори. Успя да процеди между две мъчителни поемания на въздух:

— Преди малко… видях… как се… шмугна. Хрумна ми… нещо… и без това… не ни остава… много.

Томас нямаше сили да отговори, просто продължаваше да бяга, следвайки слепешката Миньо. Макар да не поглеждаше назад, той знаеше, че скръбниците ги застигат с обезпокоителна бързина. Всяка фибра от тялото го болеше неистово, краката му бяха на път да откажат да се подчиняват, но той продължаваше да тича, надявайки се, че поне сърцето му няма да спре.

След още няколко завоя Томас зърна нещо отпред, което някак не се връзваше с всичко останало. Нещо, което го изненада.

На бледата светлина, идеща откъм преследвачите, той откри и че коридорът там не свършваше с поредната каменна сетна.

Завършваше с чернота.

Томас присви очи, докато се носеха към тази преграда от мрак, мъчеше се да разбере към какво се приближават. Двете обрасли с бръшлян стени отстрани сякаш се пресичаха отпред само с небе. Виждаше звезди. С приближаването им той най-сетне осъзна, че това е отвор — там лабиринтът свършваше.

„Защо? — зачуди се. — След дълги години на търсене защо двамата с Миньо го намерихме толкова лесно?”

Миньо сякаш прочете мислите му.

— Само не се радвай прекалено — успя да произнесе той.

Няколко крачки преди края на коридора Миньо спря и протегна ръка встрани, давайки знак на Томас да стори същото. Томас забави ход и приближи бавно чертата, отвъд която лабиринтът се разтваряше към открито небе. Звуците на преследващите ги скръбници се усилваха, но той трябваше да види какво има там.

Наистина бяха стигнали изхода на лабиринта, но както Миньо го предупреди, това не беше нещо, заради което да се зарадва. Защото във всички посоки — нагоре, надолу и настрани, Томас виждаше само празно пространство и бледнеещи звезди. Гледка колкото странна, толкова и обезпокоителна. За един кратък миг му се зави свят и коленете му омекнаха.

Зората вече си проправяше път и през последните няколко минути небето бе започнало да просветлява. Томас стоеше неподвижно, зареял поглед напред, чудейки се дали това, което вижда, е истина. Все едно някой бе построил лабиринта и после го бе оставил да виси насред нищото.