Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Не мога да разбера — прошепна той, без дори да се интересува дали Миньо го чува.

— Внимавай — каза му бегачът. — Няма да си първият изтърсак, паднал от Скалата. — Сграбчи Томас за рамото. — Не забрави ли нещо? — и кимна назад, към вътрешността на лабиринта.

Томас си спомни, че е чувал думата „Скалата” и преди, но не можеше да се сети кога точно. Гледката на огромното открито небе отпред и под него го бе хвърлила в нещо като транс. Разтърси глава да се върне към реалността и се обърна към приближаващите се скръбници. Бяха вече едва на десетина крачки, пълзяха в колона, настръхнали за мъст, и се движеха с изненадваща бързина.

Под засилващото се металическо тракане Миньо се наведе към него и заговори:

— Тези същества може да ти изглеждат зловещи, но те са глупави като камъни. Застани близо до мен, обърнат…

— Зная — прекъсна го Томас. — Готов съм.

Двамата пристъпиха бавно към самия ръб на пропастта, в средата на тесния коридор, обърнати с лица към чудовищата. Петите им бяха на сантиметри от Скалата, зад тях нямаше нищо, само празно пространство.

Единственото, което им оставаше, бе смелостта.

— Трябва да действаме едновременно! — извика Миньо и гласът му почти бе заглушен от стърженето и тракането. — По мой сигнал!

Защо скръбниците се бяха подредили в колона, оставаше загадка. Може би лабиринтът бе твърде тесен, за да могат да маневрират. Но те пълзяха един зад друг по каменния коридор, тракаха, издаваха вопли и бяха готови да убиват. Вече бяха само на няколко крачки, на броени секунди от двете очакващи ги момчета.

— Готови — рече Миньо със спокоен глас. — Още не… още не…

Томас мразеше всяка една от тези последни секунди. Искаше му се да затвори очи и никога вече да не види скръбниците.

— Сега! — изкрещя Миньо.

Тъкмо когато ръката на предния скръбник се протегна към тях, Миньо и Томас се хвърлиха в противоположни посоки, всеки към една от външните стени на коридора. Тактика, която малко по-рано се бе оказала успешна за Томас и ако се съдеше по ужасяващото скърцане, което издаде първият скръбник, беше проработила отново. Чудовището се прекатури през ръба на Скалата. Странно, но бойният му вик секна мигновено вместо да утихне, докато се отдалечаваше в бездната.

Томас се бе залепил за стената и се завъртя тъкмо в мига, когато второто чудовище падаше от ръба. Третото заби една механична ръка с огромен шип в каменния под, ала инерцията му се оказа твърде голяма и след секунда то също изчезна отвъд ръба. И този път не чуха никакъв звук — сякаш чудовищата не падаха, а се разтваряха в пространството.

Едва четвъртото и последно чудовище успя да спре навреме, заклати се на ръба на Скалата, закрепено там с помощта на една ръка и няколко шипа.

Томас знаеше инстинктивно какво трябва да направи. Двете момчета се втурнаха към скръбника и скочиха върху него с краката напред, влагайки в ударите си всички сили. И двамата попаднаха в целта и последното чудовище се претърколи към своята гибел.

Томас допълзя до ръба на бездната и надзърна да види каква е била съдбата на падналите скръбници. Но те наистина бяха изчезнали без следа. Нямаше нищо там, долу. Съвсем нищичко.

Беше невъзможно да възприеме тази безмерна пустош, нито да си обясни какво може да е станало със скръбниците. Тялото му се бе изчерпало напълно и той едва успя да се свие на топка, почти до ръба.

След което най-сетне позволи на сълзите да бликнат.

Измина половин час.

Нито Томас, нито Миньо помръднаха и на сантиметър.

Томас най-сетне овладя сълзите, дори се обезпокои какво ще си помисли за него Миньо или какво ще кажат другите. Ала нямаше как да не даде воля на чувствата си след всичко преживяно през тази нощ. Нито да понесе стоически болката в ранения си гръб и ожулените ръце.

Той допълзя още веднъж до ръба на Скалата и подаде глава, за да се огледа сега, когато зората бе в своята стихия. Небето пред него бе пурпурно, бавно избледняващо до синевата на деня, с оранжеви оттенъци на далечния плосък хоризонт.

Погледна надолу и видя, че каменната стена на лабиринта се спуска като отвесна скала, докато се изгуби някъде долу, в далечината. Но дори с постоянно увеличаващата се светлина все още не можеше да различи нещо на дъното. Изглеждаше сякаш лабиринтът е положен върху висока много километри колона.

„Но това е невъзможно — помисли си той. — Трябва да е някаква илюзия.”

Претьрколи се назад и изстена. Болеше го цялото тяло, никога досега не бе изпитвал подобна умора. Поне вратите щяха да се отворят скоро и двамата можеха да се приберат в Езерото. Той погледна към Миньо, свит до стената на коридора.