Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Не мога да повярвам, че още сме живи — промълви.

Миньо мълчеше и само успя да кимне, лицето му издаваше пълно изтощение.

— Има ли още от тях? Дали не ги избихме всичките?

Миньо изсумтя.

— Радвай се, че доживяхме до изгрев-слънце — каза. — Инак съвсем скоро щяха да ни погнат поне още десетина. — Той се размърда и изстена от болка. — Не мога да повярвам. Наистина. Успяхме да оцелеем цяла нощ в лабиринта — никога досега не се е случвало.

Томас знаеше, че трябва да се чувства горд, храбър или нещо от тоя род. Но вместо това изпитваше само облекчение.

— И какво по-различно направихме?

— Знам ли? Това е като да питаш мъртвец къде е сбъркал.

Томас все още се чудеше защо воплите на скръбниците бяха секнали тъй внезапно и как така не бе успял да ги види как изчезват надолу в бездната. Имаше нещо много странно и обезпокоително във всичко това.

— Сякаш просто изчезнаха отвъд ръба — промърмори той.

— Да, луда работа — потвърди Миньо. — Някои от езерните имаха теория, че изчезват и други предмети, но ние доказахме, че грешат. Виж.

Томас го видя да хвърля един камък от ръба и проследи полета му. Камъкът продължи да лети надолу, докато стана твърде малък, за да го видят.

— И какво доказва това? — попита той.

Миньо сви рамене.

— Ами, камъкът не изчезна, нали сам видя?

— Добре де, какво означава?

Миньо повдигна рамене.

— Може би те са вълшебни. Главата ме боли твърде силно, за да разсъждавам сега.

Томас изведнъж се сети за Алби.

— Трябва да се връщаме. — Изправи се с мъка. — Да свалим Алби от стената. — Като видя объркването на Миньо, побърза да обясни за въжетата от бръшлян.

Миньо сведе обезсърчено глава.

— Няма начин да е още жив.

Томас обаче отказваше да се предаде.

— Откъде знаеш? Ела. — Той се обърна и закуцука навътре в коридора.

— Защото никой досега не е преживял…

Той млъкна и Томас знаеше какво мисли.

— Защото са били убивани от скръбниците, преди да ги откриете. Докато Алби го убодоха само веднъж, нали?

— Не зная — поклати глава Миньо. — Знам само, че досега не се е случвало подобно нещо. Няколко от нашите са били убождани и денем. Тези, които се върнаха, получиха серум и минаха през Промяната. Останалите просто не можаха да напуснат лабиринта и са били убити през нощта.

— Представям си какво е било, след като го преживяхме и ние — неволно потрепери Томас.

— Знаеш ли, никога не бях се замислял за това — заговори с прояснено лице Миньо. — Но може би сме грешили — надявам се, че сме грешили. Тъй като никой ужилен не е успял да се прибере до залез-слънце, предположихме, че това е повратната точка, когато е прекалено късно, за да получат серума. — Той изглеждаше развълнуван от тази нова мисъл.

Двамата свиха зад ъгъла и Миньо неочаквано избърза отпред. Томас бе изненадан с каква лекота се ориентира в лабиринта.

— Добре, този серум — поде той. — Вече чух за него няколко пъти. Какво представлява? И откъде го имате?

— Точно каквото чуваш, изтърсак. Това е серум. Серумът на скръбта.

Томас си позволи една измъчена усмивка.

— Тъкмо когато си мислех, че съм научил всичко за това тъпо място. Защо се нарича така? И защо скръбниците се наричат скръбници?

Миньо се зае да обяснява, докато двамата крачеха по коридорите на лабиринта.

— Не зная откъде са се взели имената, но серумът идва от Създателите или поне ние им казваме така. Има го в седмичните припаси в Кутията — винаги го е имало. Той е лекарство или антидот, или нещо от тоя род, и го пращат в спринцовка, готов за употреба. — Той забоде демонстративно пръст в рамото си. — Забиваш иглата в ужиления и това го спасява. Вярно е че преживява Промяната — което е гадно, — но след това е излекуван.

Следващите няколко минути изминаха в мълчание, докато Томас обмисляше чутото. През това време свърнаха още няколко пъти. Томас бе замислен за Промяната, чудеше се какво може да представлява. И по някаква причина непрестанно се сещаше за момичето.

— Странно нещо обаче — продължаваше Миньо. — Никога досега не сме говорили за това. Ако той е още жив, няма причина да смятаме, че не може да бъде спасен от серума. По някаква причина сме си набили в тъпите глави, че затворят ли се веднъж вратите, с онези отвън е приключено. Край на историята. Трябва да видя как си го закрепил на стената — това е една възможност.

Миньо изглеждаше обнадежден, но нещо не даваше покой на Томас. Опитваше се да го избегне, да не му дава възможност да набере сила.