Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Сега вече разполагаше с обяснение и за звуците, които бе чувал. Когато скръбникът се търкаляше, той издаваше метално бръмчене, наподобяващо въртящо се острие на трион. Шиповете и механичните ръце бяха причината за зловещите тракащи звуци, на блъскащ се в камък метал. Но нищо не пращаше по-сигурно тръпки по гърба на Томас от мъртвешките вопли, които по някакъв начин издаваше съществото, когато замираше неподвижно Бяха като виковете на умиращи на бойно поле войници.

Цялата тази гледка — на чудовището и звуците, които издаваше — не можеше да се сравни с нищо, което Томас бе виждал досега. Той се мъчеше да преодолее страха и да остане неподвижен, увиснал на израстъците. Не се съмняваше, че единствената им надежда е да не бъдат забелязани.

„Може и да не ни види — мислеше си той. — Може би.” Но тогава се сети за бръмбара острие, който вече бе разкрил сегашната им позиция.

Скръбникът продължаваше да се приближава с лъкатушене из коридора, под акомпанимента на метално бръмчене и пресекливи вопли. Всеки път, когато спираше, ръцете му се разгъваха и въртяха във всички посоки, досущ изследователски робот на чужда планета, търсещ признаци на живот. Светлините от ръцете му хвърляха призрачни сенки върху стените на лабиринта. Кой знае защо това пробуди в душата на Томас неясен спомен от детството — сенки на стени, между които се е изгубил. Можеше само да мечтае да се прехвърли в онзи далечен момент, да изтича на сигурно място при мама и тате.

Остра, неприятна миризма на обгоряло го лъхна в ноздрите — миришеше на прегрята машина и овъглена плът. Не можеше да повярва, че хората са в състояние да създадат нещо толкова ужасяващо и да го пратят да преследва деца.

В опит да не мисли за това, Томас затвори очи и се помъчи да намери покой вътре в себе си. А съществото продължаваше да се приближава.

БррррРРРРъм-Трак-трак-трак.

БРРРРРРРРРЪМ-Трак-трак-трак.

Томас погледна надолу, без да помръдва глава — скръбникът най-сетне беше стигнал стената, на която висяха двамата с Алби, и премина покрай затворената врата, водеща към Езерото, само на няколко крачки вдясно от Томас.

„Моля те, продължи нататък” — помисли си Томас.

„Завий.”

„Върви си.”

„Нататък.”

„Моля те!”

Шиповете на скръбника изскочиха навън и тялото му се завъртя към двете момчета.

Бррррррррръм.

Трак-трак-трак.

Съществото спря, претърколи се още веднъж и опря в стената.

Томас задържа дъх, не смееше да издаде и най-слабия шум. Скръбникът бе замрял точно под тях. Томас жадуваше да погледне надолу, но знаеше, че и най-малкото движение може да ги издаде. Лъчите от фенерите на чудовището озаряваха околностите, трепкаха в хаотичен танц, без да се спират на някое място.

После, без никакво предупреждение, те угаснаха.

Светът потъна в мрак и тишина. Сякаш някой бе изключил самото чудовище. То не помръдваше и не издаваше звук — дори призрачните вопли бяха утихнали напълно. А без тези светлини Томас не можеше да го види.

Беше напълно сляп.

Той си пое лекичко дъх през носа, докато сърцето му лумкаше в отчаяна нужда за кислород. Дали можеше да го чуе? Да го помирише? Косата му бе мокра от пот, дрехите също. Изведнъж го завладя страх, какъвто не бе изпитвал досега.

Все още нищо. Никакво движение, нито светлина или звук. Очакването най-сетне да се стигне до развръзка буквално убиваше Томас.

Изтърколиха се секунди. Минути. Въжето се впиваше в тялото му, искаше му се да закрещи на чудовището долу: Убий ме или се прибери в леговището си!

И тогава, с внезапен изблик на светлина и звуци, скръбникът се оживи и започна да бръмчи и потраква.

А след това се закатери нагоре по стената.

Шиповете на чудовището се забиваха в стената, разхвърляйки настрани каменни парченца и клонки от бръшлян. Ръцете му се мърдаха като остриетата на бръмбара, в краищата си имаха заточени връхчета, с чиято помощ се закрепваше за отвесната стена. Ярката светлина на една от ръцете грееше право в Томас, само че този път лъчът не се отместваше.

Томас усети, че и последните капчици надежда напускат изтощеното му тяло.

Единственият избор бе да бяга. „Съжалявам, Алби” — помисли си, докато развиваше дебелите израстъци около гърдите си. Придържайки се с лявата ръка за клоните над него, той се освободи напълно с дясната и се приготви да смени позицията. Знаеше, че не може да продължи право нагоре — това щеше да отведе скръбника при Алби. Оставаше му единствено да се спусне надолу, ако иска да сложи край на всичко колкото се може по-скоро.