Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Просто се опитвам да помогна, човече. Защо не престанеш да се тросваш на всяка дума и не започнеш да говориш с мен?

Миньо внезапно скочи и го сграбчи за ризата.

— Ти не разбираш, сбръчканяко! Нищо не знаеш и само влошаваш нещата, като се опитваш да си вдъхнеш надежда! Мъртви сме, чуваш ли? Мъртви!

Томас не можеше да определи какво изпитва към Миньо — съжаление или гняв. Твърде лесно се предаваше.

Миньо сведе поглед към ръцете си, в които държеше ризата на Томас. Очевидно бе засрамен. Пусна я бавно и отстъпи назад. Томас се навъси и приглади ризата си.

— Ех, човече, човече — прошепна Миньо, после изведнъж се просна на земята и скри лице в стиснатите си юмруци. — Никога досега не ме е било толкова страх, приятел. Никога.

Томас искаше да каже нещо, да го накара да мисли, да се опита да му обясни, да му разкаже всичко, което знае.

Понечи да заговори, но се отказа, дочул някакъв шум. Миньо повдигна рязко глава и погледна към тънещите в мрак коридори. Дишането на Томас се учести.

Откъм дълбините на лабиринта долетя нисък, зловещ звук. Постоянно бръмчене и метално подрънкване на всеки няколко секунди, досущ търкащи се един в друг ножове. То се усилваше постоянно и после към него се присъедини поредица от зловещи потраквания. Кой знае защо Томас си представи дълги нокти, почукващи върху стъкло. Протяжен вопъл изпълни въздуха, следван от нещо, наподобяващо дрънчене на вериги.

Всичко това бе напълно достатъчно, за да прогони и последните му остатъци от кураж. Миньо се изправи. Лицето му бе полускрито от мрака. Той бе почти сигурен, че е изкривено от ужас, с изцъклени очи.

— Трябва да се разделим — това е единственият ни шанс. Движи се и за нищо на света не спирай!

След тези думи той се затича и за броени секунди изчезна, погълнат от мрака на лабиринта.

Томас гледаше в посоката, в която бе изчезнал Миньо.

Изведнъж изпита неприязън към него. Та той беше ветеран в лабиринта, бегач. Томас пък беше новак, едва от два дена в Езерото и от пет минути отвън. Ала от двама им Миньо първи бе изгубил самообладание и бе побягнал още щом се появиха страховитите звуци. „Как можа да ме зареже тук? — ядоса се Томас. — Как можа да го направи!”

А звуците се усилваха. Бръмчене на машини, прекъсвано от дрънкане на вериги, като че към него идваше някаква стара и недобре смазана фабрика. А след това се появи и миризмата — на прегоряло масло. Томас си припомни онзи кратък миг, в който бе зърнал скръбника зад прозореца. Какво ли ще направят с него? Колко дълго ще продължи?

„Престани” — заповяда си. Не биваше да губи време и да ги чака безпомощно.

Обърна се и се надвеси над Алби, все още подпрян на стената, сега само сянка в мрака. Коленичи до него, напипа шията му и потърси пулса. Долови нещо. Опря ухо на гърдите му и наостри слух, както бе направил Миньо.

Бум-бум, бу-бум, бум-бу-бум…

Още беше жив.

Томас се изправи и прокара длан по потното си чело. И в този кратък миг научи много за себе си. За онзи Томас, който е бил преди.

Томас не би могъл да остави приятел да умре. Дори и да е смахнат тип като Алби.

Наведе се, хвана Алби за ръцете, приклекна и го намести на раменете си. Повдигна отпуснатото му тяло на гърба си и напрегна крака, като изпъшка от усилие.

Но се оказа непосилно. Томас рухна на земята по лице и Алби се претърколи настрани със силно тупване.

Ужасяващите звуци, издавани от скръбниците, приближаваха с всяка секунда, отекваха в стените на лабиринта. На Томас му се стори, че вижда блещукащи светлинки в далечината, отскачащи от нощното небе. Нямаше никакво желание да се среща с източника на тези светлини и звуци.

Решил да опита нов подход, той хвана Алби за ръцете и започна да го влачи по земята. Не можеше да повярва колко тежко е момчето и му бяха нужни само десетина крачки, за да осъзнае, че и така няма да се получи. А и къде ще го отнесе?

Затова издърпа Алби обратно до цепнатината, бележеща входа на Езерото, и го подпря в седнало положение на каменната стена.

След това приседна до него, задъхан и изтощен. Докато рееше поглед към мрачните дълбини на лабиринта, умът му отчаяно търсеше някакъв изход. Не можеше да види нищо наоколо и знаеше, че въпреки съвета на Миньо ще е глупаво да търчи безцелно, дори да успее да вдигне Алби на рамене. Така не само имаше опасност да се изгуби, но по-вероятно бе да се затича право към скръбниците, вместо да се отдалечи от тях.

Сети се за бръшляна по стената. Миньо не бе обяснил защо не си заслужава да опита, само подметна, че е невъзможно да се изкатери. И все пак…