Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Сега не ми се говори за това — отвърна Миньо, докато проверяваше пулса на Алби и слушаше сърцето му с ухо, опряно на гърдите. — Да речем, че скръбниците могат доста добре да се преструват на мъртви.

Думите му изненадаха Томас.

— Значи той е… ухапан? Ужилен, или както там го наричахте? Ще мине ли през Промяната?

— Имаш още доста да учиш — каза Миньо.

Томас искаше да закрещи. Знаеше, че има да учи — нали затова задаваше въпроси.

— Ще умре ли? — продължи да упорства.

— Вероятно, след като не успяхме да се приберем до залез-слънце. Няма да изкара повече от час-два — не зная колко продължава, когато не получиш серума. Разбира се, ние също ще умрем, така че няма смисъл да плачем за него. Да, до сутринта и тримата няма да сме на този свят. — Той изгледа многозначително Томас, сякаш за да подчертае думите си.

— Искаш да кажеш, че нямаме никакви шансове? — попита Томас, който сякаш едва сега бе започнал да осъзнава последствията от постъпката си.

— Никакви.

— О, я стига — изгледа го Томас. — Все нещо може да се направи. Колко скръбници ще ни нападнат? — Погледна към дъното на коридора сякаш вече очакваше оттам да се зададат страховитите създания.

— Не зная.

Друга мисъл внезапно върна надеждата на Томас.

— Ами Бен? А Гали и останалите, които са били ужилени и оцеляха?

Миньо го погледна сякаш пред него стоеше кръгъл глупак.

— Не ме ли чу? Всичките са се прибрали преди залез-слънце. Върнаха се навреме, за да получат серума. Всичките.

Томас не знаеше какъв е този серум, но имаше по-важни въпроси.

— Мислех, че скръбниците излизат само нощем.

— Значи си сбъркал, изтърсак. Те винаги излизат нощем. Това не означава, че няма да ги срещнеш и дневно време.

Томас не искаше да се поддава на отчаянието. Това би означавало сигурна смърт.

— Случвало ли се е някой досега да остане зад стените и да оцелее?

— Никога.

— И колко са загиналите? — попита Томас.

— Поне дванайсет — отвърна Миньо с клюмнала глава. Очевидно беше изтощен до смърт. — Не си ли ходил в гробището?

— Ходих.

„Ето значи как са умрели.”

— Е, погребаните там са само онези, които намерихме. Има много други, чиито трупове останаха в неизвестност. — Миньо махна с ръка към затвореното зад стените Езеро. — Онова гробище си има предназначение. Нищо не убива приятните моменти по-бързо от всекидневното напомняне за загиналите ти другари.

Миньо се изправи и улови Алби за ръцете. После кимна към краката му.

— Хващай го. Трябва да го отнесем при вратата. Така ще им е по-лесно да ни намерят на сутринта.

Томас не можеше да повярва каква обреченост прозвуча в думите му.

— Как е възможно да се случва подобно нещо! — изкрещя той към стените.

— Стига си се жалвал. Не биваше да нарушаваш правилата, а сега ела и го хвани за краката.

Потръпвайки от внезапно появилите се спазми в корема, Томас изпълни нареждането. Двамата задърпаха Алби към стената където го подпряха в полуседнало положение. Гърдите на пострадалия се повдигаха мъчително, кожата му бе покрита със студена пот. Изглеждаше сякаш няма да изкара още дълго.

— Къде са го ухапали? Проверявал ли си? — попита Томас.

— Тези същества не хапят. Те убождат. Не можеш да видиш къде. Сигурно има десетина отвърстия по тялото. — Миньо скръсти ръце и се облегна на стената.

Кой знае защо Томас реши, че „убождането” му изглежда дори по-страшно от „ухапване”.

— Убоден? Какво искаш да кажеш?

— Човече, трябва да го видиш с очите си, за да разбереш за какво говоря.

Томас посочи ръцете на Миньо, после и краката.

— Добре де, защо не убодоха теб?

Миньо разпери ръце.

— Може и да са — нищо чудно да тупна след секунди.

Томас не знаеше дали говори сериозно.

— А и нямаше други, само този, когото мислехме за мъртъв. Разбесня се и ужили Алби, а след това избяга. — Миньо погледна към лабиринта, който вече бе напълно погълнат от мрака. — Сигурен съм, че скоро ще дойде цяла глутница, за да ни довърши с техните игли.

— Игли?

— Да, игли. — Миньо не обясни повече и изражението му говореше, че смята въпроса за изчерпан.

Томас погледна към гигантската стена, обрасла с бръшлян. Отчаянието го подтикваше да търси нови решения.

— Не можем ли да изкатерим стените? — попита. — По бръшляна. — Той погледна въпросително Миньо.

Момчето само въздъхна отчаяно.

— Кълна се, зеленяко, сигурно ни смяташ за идиоти. Наистина ли мислиш, че не ни е хрумвала подобна мисъл?

Гневът, който се пробуди у Томас, бе на път да прогони дори страха и паниката.