Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Стената отдясно се плъзгаше над земята, разхвърляйки пръст и камъчета. Вертикалният ред от стърчащи пръчки достигаше до горния край и вече се беше прицелил в отсрещните отвори. За пореден път Томас вдигна глава, сащисан от това грандиозно съоръжение, което сякаш съществуваше в разрез с всякакви закони на физиката. Изглеждаше просто невероятно.

И в този миг някакво движение привлече погледа му.

Нещо помръдна в лабиринта, в дъното на дългия коридор пред него.

Първата му мисъл бе, че може да е скръбник, и той неволно отстъпи назад. Но после от мрака изплуваха два силуета, препъващи се, докато наближаваха вратата. Погледът на Томас най-сетне се фокусира и след първоначално завладелия го страх той осъзна, че вижда Миньо, прехвърлил през рамо ръката на Алби, като буквално го влачеше към вратата. Миньо вдигна глава и забеляза Томас, който бе сигурен, че очите му са изцъклени от почуда.

— Те го докопаха! — извика със сподавен глас Миньо, очевидно на границата на пълното изтощение. Всяка негова крачка сякаш щеше да е последната.

Томас се смая от тази неочаквана промяна на събитията и трябваше да изминат няколко безценни секунди, преди да се вземе в ръце и да премине към действие.

— Нют! — изкрещя и откъсна очи от Миньо и Алби, за да погледне в другата посока. Знаеше, че трябва да изтича навън и да му помогне, но правилото да не се напуска при никакви обстоятелства Езерото се бе загнездило дълбоко съзнанието му.

Нют вече бе наближил Чифлика, но като чу вика на Томас се обърна и хукна презглава към вратата.

Томас извърна ужасен поглед към лабиринта. Алби се бе изплъзнал от прегръдката на Миньо и се бе свлякъл на земята. Миньо се наведе, опита се да го изправи, но сетне се отказа и се зае да го влачи по каменния под.

Ала все още им оставаха стотина крачки.

Дясната стена се затваряше бързо и сякаш дори бе ускорила темпото на придвижване. Оставаха броени секунди, докато запълни докрай отвора. Томас вече бе изгубил надежда, че ще успеят.

Погледна към Нют и установи, че едва бе преполовил разстоянието до него.

Миньо се препъна и падна. И двамата бяха обречени. Времето им изтичаше.

Томас чу Нют да му вика нещо отзад.

— Не го прави, Томи! За бога, не го прави!

Пръчките отдясно вече бяха достигнали срещулежащите жлебове и бързаха да се приберат вътре, за да прекарат там нощта. Стърженето на затварящата се врата бе оглушително.

Пет крачки. Четири. Три. Две.

Томас знаеше, че няма избор. И направи крачка. Напред. Пъхна се между пръчките и пристъпи отвън, в лабиринта.

Стените се затръшнаха зад него и ехото от тътнежа отекна в обраслите с бръшлян каменни плочи като безумен смях.

През първите няколко секунди Томас имаше чувството че светът е застинал. Гробовна тишина последва затръшването на вратата. Небето сякаш бе скрито зад тъмна пелена и дори слънцето не смееше да грее, а само мъждукаше в лабиринта. Ала нощта бързо настъпваше и огромните стени се издигаха над тях подобно на надгробни плочи в последно убежище на гиганти. Томас се облегна на студената стена, все още неспособен да повярва в това, което бе направил.

И изпълнен с ужас от последствията.

После вниманието му привлякоха резкият вик на Алби и стоновете на Миньо. Томас се оттласна от стената и изтича при двамата езерни.

Миньо бе успял да се надигне, но изглеждаше ужасно дори на слабата светлина — покрит с драскотини, потен, изцапан. Лежащият на земята Алби бе дори по-зле — с разкъсани дрехи и изпъстрени от синини и рани ръце. Томас потрепери. Дали не ги бе нападнал скръбник?

— Зеленяко — скастри го Миньо, — ако си мислиш, че постъпката ти е храбра, чуй какво ще ти кажа. Ти си най-големият глупак, когото съм срещал. И си обречен като нас.

Томас усети, че лицето му се изчервява — очакваше поне мъничко благодарност.

— Не можех просто да стоя и да ви гледам как пълзите.

— Какво ще ни помогнеш тук? — Миньо завъртя очи. — Ти успя е човече. Щом си нарушил Първото правило, както и да е, спукана ти е работата.

— Благодаря. Исках само да помогна. — Томас се чувстваше все едно са го изритали в лицето.

Миньо се засмя горчиво, после коленичи на земята до Томас едва сега успя да разгледа по-внимателно лежащото момче и да осъзнае колко зле е. Алби сякаш береше душа. Мургавата му кожа бе изгубила тъмния си оттенък, дишането му бе учестено и повърхностно.

Чувство за безнадеждност завладя Томас.

— Какво стана? — попита той, опитвайки се да забрави обидата.