Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Какво е помияри? — Знаеше, че с това се занимава Чък, но хлапето не обичаше да говори. Всъщност направо отказваше да споделя по тази тема.

— Такива стават изтърсаците, които не могат да вършат нишо друго. Чистят тоалетните и душовете, изхвърлят помията от кухнята, мият кланицата, след като там приключат работа. Уверявам те, че прекараш ли един ден с тях, ще изгубиш всякакво желание да започваш кариера в това поприще.

Томас изпита съжаление към Чък. Момчето искаше да има приятели, но изглежда, никой не държеше да се сближава с него. Вярно, понякога говореше твърде много и лесно се вълнуваше, но Томас нямаше нищо против компанията му.

— Ами лехарите? — поинтересува се Томас и изтръгна един плевел с корена.

Зарт се покашля и продължи да работи.

— Те поемат тежката работа в Градините. Прекопават и орат. Когато са свободни, вършат и разни други неща из Езерото. Всъщност много езерни имат повече от едно занимание. Никой ли не ти го е казвал?

Томас се направи, че не е чул въпроса и продължи, твърдо решен да получи колкото се може повече отговори.

— А какво правят торбаланковците? Зная, че се грижат за умрелите, но това едва ли се случва често, нали?

— Като си помисля за тях, тръпки ме побиват. Освен гробари те са пазачи и полицаи. Но всички ги наричат торбаланковци. За да е по-забавно, братче. — Той се изхили и Томас го погледна учудено — за пръв път го правеше.

Томас имаше още въпроси. Много въпроси. Чък и останалите езерни не изпитваха особено желание да задоволяват любопитството му. Виж, Зарт се оказа друго нещо. Но Томас изведнъж изгуби охота да говори. По някаква причина момичето изплува в мислите му, после се сети за Бен и за мъртвия скръбник и от това настроението му съвсем се развали.

Новият му живот всъщност бе истинска отврат.

Той въздъхна дълбоко. „Работи и не мисли” — си рече така и направи.

В ранния следобед Томас бе на границата на пълното изтощение — цялото това навеждане и лазене на колене му бе изстискало силите. Кървавият дом, сега и Градините. Две тежки изпитания.

„Бегач — помисли си той, когато спряха за почивка. — Оставете ме да бъда бегач.” За пореден път обаче се зачуди защо изпитва това абсурдно желание. Но въпреки че не разбираше, зовът в душата му бе почти осезаем. И също тъй всеобхващащ като мисълта за момичето.

Уморен и ядосан, той се отправи към кухнята, за да хапне нещо. Би могъл да изяде и двойна порция, макар да бе обядвал само преди два часа. Сега дори свинското му изглеждаше примамливо.

Взе една ябълка и се просна на земята до Чък. Нют също бе наблизо, но седеше встрани и не обръщаше внимание на никого. Очите му бяха кръвясали, челото му — покрито с бръчици.

Чък не пропусна да забележи, че Нют е умислен и попита какво го яде.

— Изглежда сякаш току-що е изскочил от Кутията — рече той. — Какво му има?

— Питай го — предложи Томас.

— Чувам какво си говорите — обади се на висок глас Нют. — Нищо чудно, че хората не искат да спят близо до вас.

Томас се смути, сякаш го бяха хванали да краде, но беше искрено загрижен — Нют бе един от малцината в Езерото, които наистина харесваше.

— Какво ти става? — попита Чък. — Не се обиждай, ама приличаш на цопльо.

— Ами какво ли не — въздъхна Нют, сетне отново потъна в мълчание. Томас беше готов да го сръчка с нов въпрос, но Нют продължи сам. — Момичето от Кутията. Не спира да стене и бърбори разни странни неща, но не идва на себе си. Фелдошарите се мъчат да я хранят, но тя поема все по-малко. Казвам ви цялата тази история никак не ми се нрави.

Томас отхапа от ябълката. Сега вкусът й му се стори възкисел — осъзна, че той също се безпокои за момичето. Сякаш я познаваше.

— Но не това не ми дава покой — добави Нют.

— А кое? — попита Чък.

Томас се наведе напред в очакване да чуе каква може да е причината, по-тревожна дори от грижата за момичето.

Нют присви очи и погледна към входа на лабиринта.

— Алби и Миньо — рече. — Трябваше да са се прибрали преди часове.

Преди Томас да се осъзнае, отново се бе върнал на работа и трябваше да отброява минутите, докато приключи в Градините. Непрестанно поглеждаше към Западната врата в очакване да зърне там Алби и Миньо. Тревогата на Нют го бе заразила.

Нют бе казал, че трябвало да се върнат още по обяд, били решили само да идат до мъртвия скръбник, да го огледат и да се приберат. Нищо чудно, че беше толкова обезпокоен. Когато Чък подхвърли, че може да са останали там за по-дълго и дори да се забавляват, Томас си помисли, че понякога малчуганът е твърде повърхностен.