Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Бен изпищя отново, протяжен пронизителен звук, който накара Томас да запуши уши. Това беше чудовищен, безумен вик, който със сигурност разкъсваше гласни връзки. В последният миг предният блюстител по някакъв начин успя да освободи пръта от онази част, която бе прикачена за Бен, и да го дръпне обратно в Езерото, оставяйки момчето на милостта на външните сили. Прощалният вик на Бен бе прекъснат от затръшването на огромната врата.

Томас стисна очи и се опита да овладее напиращите отвътре сълзи.

За втори пореден път Томас си легна с образа на Бен, отпечатан дълбоко в съзнанието му и заплашващ да го изтезава цяла нощ. Колко различно щеше да е всичко, ако не беше случката с това момче. Томас бе почти готов да повярва, че щеше да е спокоен и дори щастлив, изпълнен с нетърпение да опознае новия си живот и да осъществи мечтата да стане бегач. Дълбоко в себе си разбираше обаче, че Бен е само част от проблемите му.

Ала ето че си бе отишъл, прогонен навън, в света на скръбниците, готов да стане тяхна безпомощна жертва. Макар да имаше доста причини да ненавижда Бен, всъщност изпитваше жалост към него.

Томас не можеше да си представи какво е отвън, но заради ужаса на Бен вече не се съмняваше колко е важно езерното правило, че никой освен бегачите не бива да излиза в лабиринта. По някакъв начин Бен вече бе понесъл едно ужилване, което означаваше, че има ясна представа какво го очаква там.

„Бедният — помисли си. — Бедното нещастно момче”.

Томас потрепери и се обърна на другата страна. Колкото повече мислеше за това, толкова идеята да стане бегач губеше от първоначалното си очарование. Ала въпреки това продължаваше да го привлича.

На следващата сутрин малко след зазоряване звуците на започващата в Езерото работа пробудиха Томас от неспокойния му сън. Той седна, разтърка очи и се опита да се отърси от последните останки на умората. Не успя, предаде се и се изтегна отново с надеждата, че никой няма да го обезпокои. Не можа да спечели и минута.

Някой го потупа по рамото и когато отново отвори очи, откри че над него се е надвесил Нют.

„Сега пък какво има?” — помисли си Томас.

— Ставай, ленивецо.

— И на теб също добро утро. Кое време е?

— Седем часът, зеленяко — отвърна Нют с подигравателна усмивка. — Сигурно си мислеше, че ще те оставя да спиш няколко дена.

Томас се надигна и седна. Какво ли не би дал да се излежава още няколко часа.

— Каква е тази ранобудност? Да не сте някакви фермери?

Откъде би могъл да знае какви са фермерите? За пореден път белите петна в паметта само засилиха объркването му.

— Ами… сега, след като заговори за това… — Нют приседна до Томас и изпъна крака. Поседя така известно време, загледан към оживяващата вътрешност на Езерото. — Днес ще те оставя при лехарите, новако. Да видим дали ще ти допадне повече от кълцането на прасета.

На Томас му бе писнало да се отнасят с него като с малко дете.

— Не трябва ли да престанеш да ми викаш така?

— Как — кълцано прасе?

Томас се засмя пресилено и поклати глава.

— Не, новак. Вече не съм последният пристигнал, забрави ли? Момичето в кома е след мен. Нея ще наричаш зеленяк и новак, аз се казвам Томас. — Мисълта за момичето го подтикна да си спомни и за странната връзка, която усещаше с нея. Завладя го тъга, изпълни го желание да я види отново. „Що за глупости — рече си. — Та аз дори не знам как се казва.”

Нют се облегна назад и повдигна вежди.

— Брей, какъв куражлия си станал само за една нощ.

Томас реши да не обръща внимание на подмятането му, вместо това попита:

— Какво е лехар?

— Така наричаме момчетата, дето си скъсват задниците в Градините — орат, садят и прочее.

Томас кимна и погледна нататък.

— Кой им е блюстител?

— Зарт. Приятно момче, стига да не клинчиш от работа. Той е едрият, който стоеше най-отпред снощи.

Томас премълча. Надяваше се поне през този ден да не се налага да говори с когото и да било за Бен и прогонването му. Само при мисълта за това му призляваше.

— И защо дойде да ме събудиш? — попита той.

— Какво, не ти ли е приятно първото нещо, което видиш, след като отвориш очи, да е лицето ми?

— Не особено. И така… — Ала го прекъсна грохотът на отместващите се стени. Той погледна към Източната врата, почти очакваше да види Бен изправен там. Вместо него видя Миньо да се протяга. После младежът прекоси прага и се наведе да вземе нещо.

Беше онази част от пръта, към която бе прикачена примката. Миньо я хвърли на един от бегачите, който отиде да я остави в бараката с инструменти.