Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Е, аз също — кимна Чък. — Затворен е в пандиза, главата му е омотана с превръзка.

— Пандиз ли? Това пък какво е? — попита Томас.

— Пандиз, бе човек. Това ни е затворът. Намира се от северната страна на Чифлика. — Чък посочи с ръка. — Отнесли го там и после фелдошарите отишли да го превържат.

Томас потърка очи. Изведнъж го споходи непреодолимо чувство за вина — беше почувствал облекчение, когато си помисли, че Бен е убит.

— Какво ще правят с него?

— Вече са решили на събора на блюстителите тази сутрин. Бен ще съжалява, че стрелата не е попаднала в целта си.

— За какво говориш? — изгледа го недоумяващо Томас.

— Прогонват го. Тази вечер, понеже се е опитал да те убие.

— Прогонват го? Това пък какво означава?

И тогава се случи най-обезпокояващото нещо, на което бе станал свидетел, откакто за пръв път се появи в Езерото. Чък не отговори, а само се усмихна. Усмихваше се въпреки всичко, въпреки това, което току-що бе казал. А после се обърна и побягна, вероятно за да съобщи и на други новината.

Тази вечер Нют и Алби събраха всички езерни при Източната врата, около половин час преди да се затвори. В небето вече се виждаха първите далечни признаци на спускащия се сумрак. Бегачите се бяха върнали и се бяха прибрали в тяхната загадъчна Картографска, затваряйки с приглушен тропот металната врата. Един от първите влезли вътре бе Миньо. Алби им каза, че ги очаква след двайсетина минути.

Томас все още бе обезпокоен от спомена за усмивката на Чък, когато му съобщи новината за прогонването на Бен. Макар да не знаеше какво точно означава това, със сигурност не изглеждаше да е нещо добро. Особено след като всички стояха толкова близо до лабиринта. „Нима ще го оставят отвън? — зачуди се той. — При скръбниците?”

Другите езерни разговаряха с приглушени гласове, но тълпата очевидно очакваше да се случи нещо ужасно. Томас мълчеше, изправен отстрани и със скръстени ръце. Остана така, докато бегачите най-сетне се появиха, лицата им бяха дълбоко съсредоточени. Миньо бе първият, който излезе, и Томас се зачуди дали той не е блюстител на бегачите.

— Изведете го! — провикна се Алби и изкара Томас от унеса му.

Томас се обърна и погледна през Езерото в очакване да се появи Бен. Напрегнатостта му нарастваше.

Иззад Чифлика се показаха три едри момчета, които буквално влачеха Бен по земята. Дрехите му бяха разкъсани, голяма кървава превръзка покриваше половината му глава. На пръв поглед изглеждаше също толкова мъртъв, колкото и последния път, когато Томас го видя. С изключение на едно нещо.

Очите му бяха широко отворени и в тях се четеше ужас.

— Нют — произнесе Алби със спокоен глас. Томас не бе забелязал, че се е доближил само на няколко крачки от него. — Донеси пръта.

Нют кимна и се отправи към бараката за инструменти при Градините. Очевидно бе очаквал тази заповед.

Томас отново погледна Бен и пазачите му. Бледото, окървавено момче все още не правеше никакви опити да се съпротивлява и ги оставяше да го влачат по земята. Когато приближиха тълпата, те го изправиха пред Алби, но Бен остана със сведена глава и отказваше да го погледне в очите.

— Сам си го изпроси, Бен — заговори Алби. После поклати глава и погледна към бараката, където бе изчезнал Нют.

Томас проследи погледа му и видя, че Нют излиза, нарамил няколко алуминиеви пръчки, прикачени една за друга в краищата, за да образуват прът с дължина двайсетина стъпки. Докато металът стържеше неприятно камъните, по гърба на Томас пробягаха тръпки.

Бе ужасен от случващото се — не можеше да не се чувства отговорен, макар с нищо да не бе предизвикал Бен. Защо тогава вината да е негова? Ала не можа да намери отговор на този въпрос.

Нют се приближи и подаде металния прът на Алби. В края му имаше дебела примка, метална ръчка в другия край подсказваше, че примката може да се отпуска и затяга. Вече нямаше съмнение. Това беше хамут.

Алби откачи примката и я нахлузи на шията на Бен, който най-сетне вдигна глава, тъкмо когато стегнаха въжето. Очите му блестяха от сълзи, от носа му капеше вода. Езерните го гледаха мълчаливо.

— Моля те, Алби — заговори Бен с разтреперан и жалък глас. Томас не можеше да повярва, че това е същото момче, което се опита да го убие. — Кълна се, не бях на себе си от Промяната. Никога не бих му посегнал — просто изгубих здрав разсъдък за кратко. Моля те, Алби, моля те.

Всяка произнесена от Бен дума се забиваше като нагорещен пирон в корема на Томас и само подсилваше объркването и чувството му за вина.