Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Алби не отговори, само дръпна примката, за да се увери, че е здраво стегната. Заобиколи Бен, вдигна пръта от земята и плъзна ръце, докато стигнат до края. След това го стисна здраво и се обърна към тълпата. С кръвясалите си очи и смръщено от гняв лице изведнъж бе придобил зъл вид.

Толкова по-жалък и нещастен изглеждаше Бен в другия край на пръта, разплакан, с извит над стегнатото въже врат. Алуминиевият прът се бе огънал по средата, но съвсем малко. Дори от мястото си Томас виждаше, че е достатъчно здрав.

Алби заговори с висок, церемониален тон, без да поглежда към някого и същевременно оглеждайки всички:

— Бен от строителите, ти си осъден на прогонване за опит за убийство на новака Томас. Блюстителите обявиха своята присъда и тя не подлежи на обжалване. Ти няма да се върнеш. Никога. — Продължителна пауза. — Блюстители, заемете мястото си при прогонващия прът.

Томас се почувства още по-зле, защото бяха извадили наяве връзката му с Бен. Да е център на вниманието означаваше, че отново ще започнат да изпитват подозрение към него. Вината му се превърна в гняв. Повече от всичко искаше Бен да изчезне и с това да се сложи край на историята.

Едно по едно от тълпата излязоха момчета и приближиха дългия прът, после го стиснаха с две ръце, сякаш се готвеха да играят на теглене на въже. Един от тях бе Нют, там беше и Миньо от бегачите и Уинстън Касапина.

След като и десетимата блюстители заеха местата си — разпределени на равни разстояния между Алби и Бен, — настъпи напрегната тишина. Единствените звуци бяха приглушеното хлипане на Бен, който не спираше да трие очите и носа си. Въртеше глава, макар че стегнатата примка му пречеше да погледне към блюстителите зад него.

Чувствата на Томас отново се промениха. Нещо очевидно не беше наред с Бен. Ала заслужил ли е тази участ? Не можеше ли да бъде наказан по друг начин? Нима трябваше до края на дните си Томас да се чувства виновен? „Нека свърши — замоли се той. — Само да свърши по-бързо!”

— Моля ви — повтаряше отчаяно Бен. — Моля вииииии! Някой да ми помогне! Не може да постъпите така с мен!

— Млъквай! — сряза го Алби.

Бен не се подчини и продължи да се моли и да дърпа усуканото около врата му въже.

— Някой да ги спре! Помогнете ми! Моля ви! — Местеше поглед от едно момче към друго и ги умоляваше с очи. Всички до един извръщаха глави. Томас побърза да се прикрие зад едно от високите момчета, за да не го види Бен. „Не мога да го погледна отново в очите” — рече си той.

— Ако позволяваме на хубостници като теб да се измъкват след подобни деяния, нямаше никога да оцелеем толкова дълго. Блюстители, пригответе се.

— Не, не, не, не, не — повтаряше Бен все по-отчаяно. — Кълна се, нищо не съм сторил! Никога вече няма да се повтори. Моля вииииииии…

Пресекливият му вик бе прекъснат от стърженето на Източната врата, която бавно се затваряше. От камъните хвръкнаха искри, масивната стена се плъзгаше наляво и стенеше гръмовно, докато изминаваше ежедневния си път, за да изолира Езерото от лабиринта за през нощта. Земята под краката им се разтресе и Томас не знаеше дали ще има сили да гледа това, което предстоеше да се случи.

— Блюстители, сега! — нареди Алби.

Главата на Бен клюмна назад, когато той внезапно бе изтикан към вратата от блюстителите. От гърлото му се изтръгна мъчителен вик, по-силен дори от трясъка на затварящата се врата. Той падна на колене, но беше изправен насила от най-предния блюстител, едър младеж с черна коса и жестока усмивка на лицето.

— Неееееее! — крещеше Бен и от устата му хвърчеше слюнка. Вдигна ръце и се опита да разкъса примката. Ала комбинираната сила на блюстителите бе твърде много за момчето и то постепенно се приближаваше към края на Езерото, накъдето се бе устремила и вратата. — Неее! — извика Бен отново и отново.

Опита се да запъне крака в прага, но успя да се задържи там само частица от секундата, после прътът го отхвърли рязко в лабиринта. Скоро Бен беше вече на няколко крачки вън от Езерото и се люшкаше настрани, опитвайки се да се освободи от хамута. След няколко секунди стената щеше да се затвори напълно.

С последно усилие Бен успя да извие шията си в примката и да обърне лице към езерните. Томас не можеше да повярва, че там стои човешко същество — безумието в погледа на Бен, стичащата се от устата му слюнка, бледата кожа с изпъкнали вени и сухожилия. Изглеждаше толкова нечовешки, колкото Томас изобщо би могъл да си представи.

— Дръжте здраво! — извика Алби.