Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Да, Алби. — Миньо натърти на думата. — На няколко мили от тук, близо до Скалата.

Алби погледна към лабиринта, сетне към Миньо.

— Ами… защо не го донесе?

Миньо се разсмя отново и после си пое изнурено въздух.

— Да не си пил от сока на Пържитиган? Тези неща тежат половин тон, приятелче. Освен това не бих го докоснал и с пръст, дори да ми обещаеш, че след това ще мога да напусна това място.

Алби продължаваше с въпросите:

— Как изглеждаше? Стърчаха ли металните шипове от тялото му? Помръдваше ли? Влажна ли бе кожата му?

Томас чувстваше, че ще се пръсне от напиращите в него въпроси — метални шипове? Влажна кожа? Що за свят е това? Сдържа езика си, за да не им припомня, че е тук. И че може би трябва да го обсъдят насаме.

— Успокой се, човече — каза Миньо. — Сам ще видиш. Доста е странно.

— Странно? — попита объркано Алби.

— Човече, изтощен съм, умирам от глад и ме е напекло слънцето. Но ако държиш да го издърпате още сега, вероятно ще можете да идете при него и да се върнете, преди да се затворят стените.

Алби погледна часовника си.

— По-добре да изчакаме до утре.

— Най-умното нещо, което си казвал от цяла седмица насам. — Миньо се изправи, подпря се на стената, тупна Алби по рамото и се отдалечи с накуцване към Чифлика. Докато вървеше, подхвърли през рамо: — Бих се върнал и аз, но не и днес. Ще ида да пробвам от гадната чорба на Пържитиган.

Томас изпита разочарование. Трябваше да признае, че Миньо наистина изглеждаше като човек, който заслужава почивка и добро похапване, но искаше да научи колкото се може повече.

И в този момент Алби го погледна и неочаквано рече:

— Ако знаеш нещо и го криеш от мен…

На Томас му бе омръзнало да го обвиняват за разни неща. Какво толкова искаха? Наистина не знаеше нищо.

— Защо ме мразите толкова много? — попита той.

На лицето на Алби се изписа смесица от чувства — объркване, гняв. изненада.

— Да те мразим? Момче, не си научил нищо, откакто излезе от Кутията. Това няма нищо общо с омраза, любов, приятелство и прочее. Единственото, което ни интересува, е да оцелеем. Престани да се лигавиш и се опитай най-сетне да използваш ума си.

Томас се почувства сякаш са го зашлевили.

— Но… защо непрестанно ме обвинявате…?

— Защото това не е случайно, тъпако! Ти се появи тук, на Другия ден ни пратиха момиче, на следващия Бен се опита да те убие, а сега и мъртвият скръбник. Нещо става и няма да се успокоя, докато не разбера какво.

— Алби, аз не зная нищичко — заяви Томас, като се опита да вложи колкото се може повече увереност в думите си Не зная дори къде съм бил допреди три дена, а още по-малко защо онова момче Миньо е открило мъртъв скръбник. Така че остави ме на мира!

Алби се облегна назад и няколко секунди гледа с отсъстващ вид Томас.

— Виж какво, зеленяк. Време е да порастеш и да започнеш да мислиш. Това няма нищо общо с обвиненията към когото и да било. Но ако си спомняш нещо, ако някой ти се стори познат, най-добре почни да говориш. Обещай ми.

„Не и докато не си възвърна паметта — зарече се Томас. — И докато не се съгласят да споделят с мен.”

— Да, предполагам, но…

— Просто ми обещай!

Томас се поколеба. Все още не разбираше накъде бие Алби.

— Както и да е — рече той. — Обещавам.

След тези думи Алби се обърна и се отдалечи мълчаливо.

Томас избра едно дърво в Мъртви глави, едно от тези с гъста сянка в покрайнините на горичката. Не изпитваше особено желание да се връща на работа при Уинстън, знаеше и че скоро ще огладнее, но засега най-много от всичко държеше да остане сам. Облегна се на дебелия дънер и съжали, че не полъхва освежителен ветрец.

Тъкмо беше притворил очи, когато Чък унищожи напълно и последните останки от покой.

— Томас! Томас — извика момчето и дотича със зачервено от вълнение лице.

Томас потърка очи и изстена. Не искаше нищо от света, освен половин час почивка. Едва когато Чък се изправи пред него, той вдигна уморено глава.

— Какво има?

Думите излизаха мъчително от устата на задъхания Чък.

— Бен… Бен… той… не е… мъртъв.

Всички признаци на умора изчезнаха от тялото на Томас. Той скочи и почти забоде нос в лицето на Чък.

— Какво?

— Той… не е мъртъв. Торбаланковците отишли да го приберат… стрелата не е засегнала мозъка. Фелдошарите се заели с него.

Томас се обърна към горичката, където безумният го бе нападнал.

— Шегуваш се. Видях го с очите си… — Не е мъртъв? Томас не знаеше кое от изпитваните чувства е най-силно: объркване, облекчение, страх да не бъде нападнат отново…