Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Тази картина бе последната сламка.

Той падна на колене в покрайнините на гората и повърна, давейки се мъчително и шумно, после се зае да плюе горчивата жлъчка, която бликаше отвътре. Цялото му тяло се тресеше, сякаш напъните никога нямаше да престанат.

И тогава, сякаш умът му бе решил да му се надсмее, му хрумна неочаквана мисъл.

Беше прекарал в Езерото приблизително двайсет и четири часа. Един цял ден. Точно толкова. А колко неща се бяха случили. Колко много ужасни неща.

Сигурно от тук нататък можеше да е само по-добре.

Тази нощ Томас лежеше с поглед, вперен в блещукащото небе. Питаше се дали някога ще може да заспи отново всеки път, когато затваряше очи, пред него изникваше образът на Бен. И чуваше отвратителния звук на забиваща се стрела.

Знаеше, че никога няма да забрави онези няколко ужасни минути в гробището.

— Кажи нещо — сръчка го Чък, докато се наместваше в спалния чувал.

— Няма какво — отвърна Томас.

— Всички знаят какво е станало. И друг път се е случвало ужилените от скръбници да си изгубят ума и да се нахвърлят върху някого. Не мисли, че ти си специален.

За пръв път Томас си помисли, че Чък не е само досаден, но и непоносим.

— Момче, радвай се, че точно сега не държа в ръцете си лъка на Алби.

— Само се…

— Млъкни, Чък. Заспивай. — Томас усещаше, че не е в състояние още дълго да се сдържа.

Най-сетне неговият „приятел” се унесе и скоро след това захърка тихо, както всички останали. Часове по-късно Томас все още бе единственият буден. Плачеше му се, но не можеше да отрони и сълза. По някаква причина му се искаше да открие Алби и да се нахвърли върху него. Да крещи, да рита и да плюе, да отвори Кутията и да скочи в мрака долу. Но продължи да лежи неподвижно.

Отново затвори очи и след поредната серия мрачни мисли сънят най-сетне дойде.

На сутринта Чък трябваше да го измъкне от спалния чувал, завлече до душовете и после до съблекалнята. През цялото време Томас бе сънен, завладян от безразличие, мънкаше че го боли глава и че иска да си легне. Почти не помнеше закуската и следващия час. Не помнеше какво е ял. След тежката нощ умората не си бе отишла, болеше го удареният хълбок.

Ала вече знаеше, че в Езерото не гледат с добро око на тези, които се излежават денем.

Стоеше заедно с Нют пред Кървавия дом в очакване на първата учебна среща с блюстител. Въпреки тежката нощ изпитваше желание да научи нещо повече и се радваше, че ще има възможност да отвлече мислите си от Бен и гробището. Чуваше се мучене на крави, блеене на овце, грухтене откъм свинарника. Някъде наблизо залая куче и Томас си помисли, че ще е добре, ако Пържитиган не се опита да вложи нов смисъл в думата „хотдог”.

„Хотдог — помисли си. — Кога ли за последен път съм ял?”

— Томи, слушаш ли ме изобщо?

Томас излезе от унеса си и се съсредоточи върху Нют, който му бе говорил от доста време — не бе чул и дума от казаното.

— Да, извинявай. Снощи не можах да спя.

— Едва ли мога да те виня. — Нют го погледна със съжалителна усмивка. — Сигурно съм доста коравосърдечно копеле, щом те изведох на работа, като знаех какво преживя.

Томас сви рамене.

— В момента работата е най-доброто лечение за мен. Каквото и да е, само да ме разсее.

Нют кимна и усмивката му стана по-искрена.

— Сече ти пипето, Томи. Такива като теб ни трябват, за да поддържаме това място. Станем ли твърде лениви, мъката ще ни срине. Ще започнем да й се поддаваме. Толкова е просто.

Томас кимна и изрита умислено един камък по прашния каменен под на Езерото.

— Какво се чува за момичето от вчера? — попита той. Ако нещо бе успяло да проникне през мъглата на това дълго утро, бяха мислите за нея. Искаше му се да научи повече, да разбере каква е връзката, която усещаше.

— Все още е в кома, или поне спи дълбоко. Фелдошарите я хранят с лъжица, Пържитиган й забърка специална супа. Следят постоянно жизнените й показатели. Всичко е наред, Само че сякаш е мъртва за този свят.

— Толкова е странно — подхвърли все така замислено Томас. Ако не беше инцидентът с Бен, вероятно цяла нощ щеше да си мисли за момичето. И тогава пак нямаше да може да спи, но по друга причина. Толкова много искаше да научи коя е тя и дали я е познавал преди.

— Аха — кимна Нют. — „Странно” определено е не по-лош от всеки друг израз.

Томас погледна над рамото му към боядисания в червено хамбар.

— Е, с какво ще започнем? Ще доим крави или ще заколим някое нещастно прасенце?

Нют се разсмя, звук, който, осъзна Томас, не бе чувал често откакто бе пристигнал.