Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас изпищя и болката изстреля нова порция адреналин в къвта му. Опря длани в гърдите на нападателя си и го бутна, преодолявайки натиска на напиращото отгоре тяло. Момчето най-сетне се отдръпна, претърколи се назад и строши друг кръст с пукот.

Томас изпълзя на четири крака, пое рязко въздух и едва сега успя да разгледа по-добре побъркания нападател. Беше болното момче. Нападателят беше Бен.

Бен не изглеждаше в по-добро състояние, отколкото когато Томас го бе видял в Чифлика. Носеше само шорти, снежнобялата му кожа бе изопната върху скелета като опънат върху пръчки чаршаф. Издути като въжета вени опасваха тялото му, пулсиращи и зелени — макар и не толкова изпъкнали, колкото предния ден. Кръвясалите му очи се бяха втренчили в Томас, сякаш гледаха следващата жертва.

Бен приклекна, готов за нова атака. В дясната му ръка блесна нож. Страх завладя Томас и същевременно той не можеше да повярва, че това се случва с него.

— Бен!

Томас извърна глава в посоката, от която бе долетял викът. Алби стоеше в покрайнините на гробището, още един призрак в здрача. Томас за пръв път почувства известна надежда — Алби държеше в ръцете си лък и стрелата бе насочена към Бен.

— Бен — повтори Алби. — Спри веднага, иначе няма да доживееш до утре.

Томас насочи очи към Бен, който гледаше злобно Алби и езикът му се стрелкаше между влажните устни. „Какво му е на този?” — зачуди се той. Момчето сякаш се бе превърнало в чудовище. Защо?

— Ако ме убиеш — изпищя Бен и от устата му се разхвърча слюнка, — ще си ударил не този, когото трябва. — После извърна очи към Томас. — Ето на този изтърсак трябва да видиц, сметката. — В гласа му се долавяше безумие.

— Не ставай глупав, Бен. — Алби не измести и на сантиметър насочената стрела. — Томас току-що дойде — няма защо да се боиш от него. Все още си объркан от Промяната. Не биваще да напускаш леглото.

— Той не е от нас! — извика Бен. — Видях го, той е… той е… лош. Трябва да го убием! Остави ме да го изкормя!

Томас отстъпи неволно назад, ужасен от думите на Бен. Какво искаше да каже с това, че го е видял? И защо го смяташе за лощ?

Алби продължаваше да държи на прицел Бен.

— Сбръчканяко, остави това на мен и останалите — каза той заплашително. Ръката му не трепваше дори за миг. — Искам още сега да видя как мършавият ти задник се прибира в Чифлика.

— Той ще иска да ни върне у дома — произнесе напевно Бен. — Да ни измъкне от лабиринта. По-добре всички да скочим от Скалата! По-добре да се изколим един друг!

— За какво говориш… — поде Томас.

— Млъквай веднага! — изкрещя Бен. — Затвори си мръсната предателска уста!

— Бен — рече със спокоен глас Алби. — Ще броя до три.

— Той е лош, той е лош, той е лош… — Сега вече Бен нашепваше едва чуто. Тялото му се полюшваше напред-назад, той прехвърляше ножа от едната в другата си ръка, без да откъсва очи от Томас.

— Едно.

— Лош, лош, лош, лош, лош… — Бен се усмихна, зъбите му сякаш излъчваха зеленикаво сияние.

Томас не смееше да откъсне очи от него. Не можеше и да помръдне, сякаш беше парализиран.

— Две — обяви Алби с малко по-висок глас.

— Бен — заговори неочаквано Томас. — Аз не съм… аз дори не зная какво…

Бен изкрещя, внезапно завладян от налудничав гняв, скочи и размаха острието.

— Три! — кресна Алби.

Чу се звън на трептяща тетива. Свистенето на предмет, профучаващ във въздуха. Отвратителният, приглушен звук от попадането на стрелата в целта.

Главата на Бен клюмна наляво, тялото му се сгърчи и той падна, без да издаде нито звук.

Томас се олюля и пристъпи към него. Дългата переста стрела стърчеше от бузата на нещастника, кръвта, която се стичаше от раната, бе далеч по-малко, отколкото Томас очакваше. Бе черна в мрака, като нефт. Единственото движение бе лекото помръдване на пръстите на падналото момче. Томас едва се сдържа да не повърне. Дали Бен загина заради него? Той ли бе виновен?

— Ела — повика го Алби. — Утре торбаланковците ще се погрижат за него.

„Какво стана всъщност? — чудеше се Томас, втренчил поглед в падналото момче. — Аз ли съм виновен за случилото се?”

Той вдигна глава, жадуващ за отговори, но Алби вече си беше тръгнал и само един поклащащ се клон показваше къде е бил до скоро.

Когато излезе от гората, Томас замижа от ярката светлина. Накуцваше, глезенът го болеше нетърпимо, ала по-силна бе болката от спомена за случилото се. Беше притиснал с ръка ухапаното място, с другата се държеше за корема. Не можеше да прогони от съзнанието си образа на Бен с увиснала под неестествен ъгъл глава и стичаща се от основата на забитата стрела кръв, локвата на земята…