Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Той напусна кухнята, преди Чък да успее да му предложи да тръгне с него. Момчетата се бяха върнали към обичайните си дейности, капаците на Кутията бяха затворени и слънцето припичаше. Всички следи от побърканото момиче с послание за назряващ край бяха изчистени.

Томас реши да обиколи цялото Езеро и да се запознае от първа ръка с нещата тук. Отправи се към североизточния край, където бяха редовете с насаждения. Царевицата изглеждаше готова за прибиране. Имаше и други култури: домати, маруля, грах и още някакви, които не познаваше.

Той си пое дълбоко въздух и се наслади на аромата на разровена почва и зеленина. Беше сигурен, че тази миризма ще извика някакви спомени, но нищо не последва. Когато се приближи, забеляза, че няколко момчета разкопаваха една леха. Едно от тях му помаха и се усмихна. Искрена усмивка.

„Може би това място не е чак толкова лошо в края на краищата — помисли си Томас. — Не всички тук са гадняри.” Вдъхна дълбоко още веднъж и се опита да прогони нежеланите мисли. Имаше толкова много неща, които трябваше да види.

Следващият бе югоизточният ъгъл, където зад паянтова ограда се разхождаха няколко крави, кози, овце и прасета. Но нямаше коне. „Естествено — каза си Томас. — Конниците биха обиколили далеч по-бързо лабиринта.” Докато се приближаваше, осъзна, че вероятно и преди си е имал работа с животни. Миризмата, звуците, които издаваха — всичко това му бе познато.

Миризмата не бе толкова приятна като тази от насажденията, но можеше и да е по-зле. За сетен път, докато се оглеждаше наоколо, си даде сметка колко чисто и подредено е всичко — благодарение на езерните. Беше впечатлен от организацията, от това как здраво се залавят за работа. Можеше само да си представя как би изглеждало това място, ако всички бяха мързеливи или глупави.

Накрая доближи югозападния ъгъл с гората.

Дърветата от първия ред бяха разпръснати и почти обезлистени, горичката отзад бе по-гъста. Изведнъж в краката му издрънча нещо. Когато погледна надолу, видя слънцето да хвърля отблясъци от метален плъх с размери на играчка, който щъкаше из тревата. Докато осъзнае, че е плъх, странното създание се бе отдалечило на десетина крачки от него. Всъщност приличаше по-скоро на гущер с шест крачета и сребристо телце.

Бръмбари остриета. „Така ни гледат” — бе казал Алби.

В тревата пред муцунката на съществото проблясваха червеникави точки, сякаш от очите на металния плъх струеше червена светлина. Може би си въобразяваше, но му се стори, че за миг мярна думата ЗЛО, изписана върху заобления метален гръб. Още един странен феномен, който предстоеше да разучи.

Томас хукна след припкащия шпионин и след броени секунди навлезе в гъстата горичка, а светът потъна в сумрак.

Не можеше да повярва колко бързо изчезна дневната светлина. Погледната откъм Езерото, горичката не изглеждаше толкова гъста, нито по-голяма от няколко акра. Но тук дърветата бяха високи, с дебели дънери, растяха близо едно до друго и листата им образуваха истински непроницаем покрив. Наоколо доминираше тъмнозеленото, само тук-там някой лъч едва си пробиваше път.

Беше едновременно красиво и страшно.

Томас продължи да тича през гората, въпреки че клоните шибаха лицето му болезнено. Наведе се да избегне няколко по-ниски разклонения и едва не падна. Успя да се хване за един клон и се завъртя, за да запази равновесие. Под краката му пукаха изсъхнали съчки и шумоляха листа.

През цялото време очите му търсеха металната играчка. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-ярко сияеха червените й очички.

Томас бе изминал тринайсет-четиринайсет крачки в гората, когато мярна един бръмбар острие да скача на близкото дърво и да се катери нагоре. Но когато стигна дървото, дребното създание бе изчезнало. Беше се скрило в листата сякаш изобщо не бе съществувало.

— По дяволите — прошепна Томас.

Един клон изпука някъде вдясно от него и той завъртя глава натам. После затаи дъх и се заслуша.

Втори пукот — сякаш някой чупеше пръчка в коляното си.

— Кой е там? — извика Томас и потрепери неволно от страх. Гласът му отекна в зеленото покривало отгоре и избумтя в гората. Стоеше неподвижно, сякаш бе пуснал корени в меката почва. Настъпи тишина, ако се изключеше песента на птиците някъде в далечината. Никой не отговори на вика му. Не последваха и нови звуци от тази посока.

Без да се замисли, Томас закрачи към мястото, откъдето бе долетял звукът. Вървеше шумно, буташе клоните с ръце. Присви очи в опит да различи нещо в сумрака отпред. За кой ли път му се стори, че всичко това пробужда някакви спомени, ала не можеше да извика нито точното място, нито да го свърже с човек или събитие. Поредното разочарование.