Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Алби сви ръце пред устата си.

— Фелдошари!

Томас се зачуди какво ли може да означава тази дума — не я бе чувал преди. След миг някой го изблъска встрани. Две едри момчета си проправиха път през тълпата — едното имаше къса коса и нос с размерите на голям лимон. Другото бе по-ниско, със сивкави кичури в черната си коса. Томас можеше само да се надява, че поне те ще обяснят какво става.

— Какво да я правим? — попита високото момче, чийто глас бе далеч по-писклив, отколкото можеше да се очаква.

— Откъде да знам? — сопна се Алби. — Нали вие сте фелдощари — вие се оправяйте.

„Фелдошари — повтори мислено Томас. — Вероятно са нещо като лекари.” Ниският коленичи до момичето, опипа пулса й и се наведе да чуе сърцето.

— Кой казва, че Клинт ще е пръв с нея? — извика някой от тълпата. Неколцина се разсмяха. — Аз съм следващият!

„Как е възможно да се шегуват с подобни неща? — възмути се Томас. — Та момичето е полумъртво.” Призля му от сцената.

Алби присви очи и устата му се разпъна в зловеща усмивка, която нямаше нищо общо с шегата.

— Ако някой я докосне — заяви той, — ще прекара следващата нощ в лабиринта със скръбниците. Абсолютно забранявам и никакви възражения. — Млъкна и ги изгледа бавно един по един. — Никой да не я докосва! Никой!

За пръв път Томас чуваше Алби да казва нещо, което той одобряваше.

Ниският — Клинт — фелдошарят — се изправи.

— Мисля, че е добре. Дишането и сърдечната дейност са нормални. Макар и малко забавени. Ако питате мен, тя е в кома. Джеф, да я отнесем в Чифлика.

Джеф, неговият партньор, подпъхна ръце под мишниците й, а Клинт я улови за краката. Томас имаше желание да им помогне, още повече че с всяка изминала минута първоначалното му впечатление се променяше. Тя наистина му изглеждаше позната, чувстваше някаква обвързаност с нея, макар да не можеше да си я обясни. Всичко това го изнервяше и той се озърна като че някой би могъл да подслушва мислите му.

— На три, Джеф — каза по-високият от двамата. — Едно… Две… три!

Повдигнаха я толкова рязко, че почти я подхвърлиха във въздуха — очевидно беше по-лека, отколкото очакваха. Томас едва не им извика да бъдат по-внимателни.

— Ако не дойде скоро на себе си — промърмори Джеф, — ще трябва да я храним със супа.

— Дръжте я под око — нареди Нют. — Сигурно има нещо особено в нея, инак нямаше да я пращат тук.

Томас въздъхна. Вече знаеше със сигурност, че двамата с момичето са свързани по някакъв начин. Беше пристигнала само ден след него, струваше му се позната, а и това необяснимо желание да стане бегач въпреки ужасяващите неща, които бе научил за лабиринта… Какво ли можеше да означава всичко това?

Алби се наведе и огледа отблизо лицето й, преди да я отнесат.

— Настанете я в стаята до тази на Бен и дежурете при нея денем и нощем. Каквото и да се случи, искам веднага да ми докладвате. Не ме интересува дали говори насън, или се изпуска в гащите — идвате и ми съобщавате.

— Ясно — кимна Джеф и двамата се отправиха към Чифлика, понесли момичето на носилката. Останалите момчета най-сетне започнаха да разговарят, да обсъждат различни теории.

Томас ги наблюдаваше мълчаливо. Тази странна връзка, която чувстваше, очевидно не бе тайна за останалите. Инак защо са тези обвинения? Всичко това само засилваше объркването му — да го държат отговорен за неща, които не знае дали е вършил. Сякаш прочел мислите му, Алби се приближи до него и го сграбчи за рамото.

— Сигурен ли си, че никога преди не си я виждал? — попита той.

Томас се поколеба, преди да отговори.

— Не съм… или поне не си спомням. — Надяваше се разтрепераният глас да не издаде съмненията му. Ами ако я познаваше? Какво ли щеше да означава това?

— Сигурен ли си? — повтори настойчиво Нют.

— Аз… не мисля, че съм я виждал. Защо питате? — Искаше му се час по-скоро да се спусне нощта и да го оставят сам.

Алби поклати глава, пусна рамото на Томас и се обърна към Нют.

— Нещо тук ми мирише. Свикай събор.

Каза го достатъчно тихо, за да го чуе само Томас, но въпреки това прозвуча заплашително. После двамата се отдалечиха и Томас забеляза с облекчение, че към него се приближава Чък.

— Чък, какво е събор?

Малкият се наду от гордост, докато отговаряше.

— Това е среща на блюстителите — правят го само когато се е случило нещо странно или ужасно.

— Е, предполагам, че този случай се вписва и в двете категории — каза с отпаднал глас Томас. — Не си довърших закуската — може ли да вземем отнякъде храна? Умирам от глад.