Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

А и нямаше как да види каквото и да било — хлапетата пред него се бяха скупчили твърде плътно. Беше успял да я зърне само докато я вадеха. Имаше мършаво тяло, но не беше дребна. Може би метър и шейсет, доколкото успя да определи. Изглеждаше на петнайсет или шестнайсет, с гарвановочерна коса. Най-много го изненада кожата й — бледа, бяла като перла.

Нют и Алби се изкатериха от Кутията и си проправиха път към положеното тяло. Секунди по-късно тълпата се разтвори и Томас видя, че Нют го сочи с ръка.

— Ей, новак, ела тук — извика той, без да си прави труда да бъде любезен.

Сърцето на Томас подскочи, сякаш щеше да се загнезди в гърлото му, дланите му се изпотиха. Какво ли искаха от него? Нещата се развиваха все по-зле. Той пристъпи неохотно напред и се помъчи да изглежда напълно невинен. „Успокой се — рече си. — Ти си невинен. Нищо не си направил.”

Но нещо вътре в него не му даваше покой.

Момчетата, оформили коридор, за да премине, го гледаха сякаш е виновен за всичко, сполетяло ги тук — за Езерото, лабиринта, скръбниците. Томас избягваше да ги поглежда право в очите.

Приближи Нют и Алби, които бяха коленичили до момичето. Избегна погледите им и се съсредоточи върху новодошлата. Въпреки бледата си кожа тя несъмнено бе много хубава.

Повече от хубава. Красива. Копринена коса, гладка кожа, идеално оформени устни, дълги крака. „Няма да изглежда още дълго така — мина му отвратителната мисъл. — Скоро ще започне да се разлага.” Остана изненадан, че го спохождат толкова мрачни мисли.

— Познаваш ли това момиче, изтърсак? — попита Алби, който очевидно беше разгневен.

— Да я познавам? — Томас бе шокиран от въпроса. — Разбира се, че не я познавам. Никого не познавам. Освен вас.

— Не това те… — поде Алби, но млъкна и въздъхна раздразнено. — Питах дали ти изглежда позната? Някакво усещане да си я виждал преди?

— Не. Нищо. — Томас пристъпи от крак на крак и пак погледна момичето.

— Сигурен ли си? — Алби се намръщи. Сякаш не вярваше на нито една негова дума.

„Защо смята, че имам нещо общо?” — зачуди се Томас. Срещна погледа на Алби и отговори по единствения начин, който познаваше.

— Да. Защо?

— Внимавай как ми говориш! — Алби извърна глава към момичето. — Не вярвам да е съвпадение. Двама новаци за два дни, единият жив, другият мъртъв.

Едва сега Томас осъзна накъде бие Алби.

— Да не мислиш, че аз… — не можа да довърши изречението.

— Успокой се, новако — намеси се Нют. — Никой не твърди, че ти си убил момичето.

Мислите на Томас се гонеха в безумен бяг. Беше сигурен, че никога преди не е виждал това момиче, ала после в съзнанието му започна да се прокрадва съмнение.

— Кълна се, че не ми изглежда позната — заяви въпреки това. Беше му омръзнало от обвинения.

— Ти…

Преди обаче Нют да успее да довърши изречението, момичето внезапно седна. Пое шумно дъх, отвори очи и премигна, после огледа заобикалящата я тълпа. Алби извика и отскочи назад. Нют се олюля и също се дръпна рязко. Томас не помръдваше, втренчил изплашен поглед в момичето.

Блестящите й сини очи се стрелкаха, докато тя поемаше дълбоко въздух. Розовите й устни потрепваха, шепнейки тихи слова. И тогава тя произнесе едно изречение — гласът й бе странен, призрачен, но ясен.

— Всичко ще се промени.

Томас я изгледа с почуда. Очите й се завъртяха и главата й се отпусна на земята. Дясната й ръка щръкна нагоре, сякаш за да им посочи небето. Между пръстите се подаваше смачкана хартия.

Томас се опита да преглътне, но устата му бе пресъхнала. Нют се втурна, разтвори пръстите на момичето и измъкна бележката. Разгъна я с разтреперани пръсти, коленичи и я приглади на земята. Томас се надвеси над него и погледна.

Върху хартията бяха изписани само няколко думи:

Тя е последната.

Завинаги.

Странен миг на пълна тишина се възцари над Езерото. Сякаш някакъв свръхестествен вятър бе повял и бе погълнал всички звуци. Нют прочете съобщението на глас, за да го чуят останалите, но вместо да последва объркване, езерните се озъртаха в недоумение.

Томас очакваше викове, въпроси, възражения. Но никой не произнесе нито дума, очите на всички бяха вперени в момичето, което сега лежеше като че заспало — гърдите се повдигаха едва забележимо. Въпреки първоначалното им заключение тя несъмнено бе жива.

Нют се изправи и Томас си помисли, че вероятно ще даде някакво обяснение. Но той само смачка бележката в ръката си, върху която се бяха издули жилите, и Томас усети, че сърцето му замира. Не знаеше защо, но случващото се го разтревожи.