Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Някой го сръга с лакът, той се озърна и видя Чък.

— Как върви, новак? — попита момчето.

— Добре — отвърна Томас, макар че отговорът му не можеше да е по-далече от истината. Посочи вратите на Кутията. — Защо всички се чудят толкова? Не става ли винаги така?

Чък сви рамене.

— Знам ли — навярно защото досега е имало някакъв ритъм. Веднъж в месеца, всеки месец. Може би този, който отговаря за всичко това, е сметнал, че си огромна грешка, и е побързал да ти прати заместник. — Изхили се и сръга Томас в ребрата. Кой знае защо това накара Томас да го хареса още повече.

— Започваш да ме дразниш — сопна му се обаче. — Наистина.

— Може, но сме приятели, нали? — Този път Чък се разсмя с глас.

— Явно не ми оставяш голям избор по въпроса. — Ала истината бе, че се нуждаеше от приятел, а Чък напълно отговаряше на тази роля.

Момчето скръсти ръце и го погледна с доволно изражение.

— Радвам се, че уредихме този въпрос, новако. Защото на място като това всеки има нужда от приятел.

Томас се завъртя и го сграбчи за яката.

— Хубаво, приятелче, тогава ме наричай по име. Томас. Инак ще те хвърля в дупката, след като Кутията си тръгне. — Това пробуди ново хрумване. — Чакай малко, вие опитвали ли сте да…

— Опитвахме — отвърна Чък, преди Томас да успее да завърши.

— Какво опитвахте?

— Да слезем с Кутията — обясни Чък. — Не стана. Отказва да се спусне, докато не бъде изпразнена.

Томас си спомни, че Алби му бе казвал същото.

— Знаех го, но от друга страна, дали…

— Опитахме.

Томас едва сдържа раздразнения си стон.

— Човече, никак не е лесно да се говори с теб. Какво сте опитвали?

— Да слезем в дупката, след като Кутията се спусне. Не може. Капаците се отварят, но надолу е само мрак, пустота, нищо. Няма въжета, нито макари. Не може нищо да се направи.

— Ами да…

— И това също.

Този път Томас изстена мъчително.

— Добре де, какво?

— Да хвърляме разни неща в дупката. Нито веднъж не чухме някое от тях да удря дъното. Сякаш летят вечно.

Томас го изгледа втренчено.

— Ти да не четеш мисли? — опита се да вложи сарказъм в думите си.

— Просто съм гениален, нищо повече — намигна Чък.

— Чък, никога не ми намигай така — каза с усмивка Томас. Момчето го дразнеше, но от друга страна, благодарение на него нещата тук не изглеждаха толкова ужасни. Томас въздъхна и се обърна към тълпата около дупката. — И колко време има до доставката?

— Обикновено отнема около половин час след сирената.

Томас се замисли. Ето нещо, което може би не бяха опитвали.

— Сигурен ли си за дупката? Някога опитвали ли сте… — Той млъкна в очакване да го прекъснат, но Чък не проговори. — Опитвали ли сте да направите въже?

— Да, опитвали са. От бръшляна. Изплели са най-дългото, което са могли. Да речем, че експериментът не е протекъл успешно.

— Какво означава това? — попита Томас.

— Не съм бил тук, но ми разказаха, че момчето, което изявило желание да го изпробва, се е спуснало около десетина стъпки и тогава нещо изсвистяло във въздуха и го разрязало надве.

— Какво? — Томас се разсмя. — Не вярвам на нито една дума.

— О, така ли, умнико? Видях костите на нещастника. Държат ги в един сандък, за да показват на бъдещите „герои” какво ги очаква.

Томас гледаше Чък с надеждата той да се разсмее или да покаже с нещо, че това е шега. Кой е чувал за хлапе, разрязано наполовина? Но Чък отново мълчеше.

— Сериозно ли говориш?

Чък го изгледа.

— Аз не лъжа, нова… Томас. Ела, да идем да видим какво ще стане. Не мога да повярвам, че ще си новак само един ден. Цопльо.

Докато вървяха натам, Томас го попита за нещо, за което досега не се бе сетил.

— Откъде знаете, че не са припаси или друго?

— Защото, когато ни пращат друго, сирената мълчи — обясни Чък. — Припасите идват по едно и също време всяка седмица. Ей, виж. — Чък спря и посочи някого в тълпата. Беше Гали, мрачно взрян в тях.

— Внимавай — предупреди го Чък. — Този тип хич не те харесва.

— Знам — промърмори Томас. — Вече го разбрах. — И чувството беше взаимно.

Двамата се приближиха към смълчаната групичка. И да имаше още въпроси, Томас ги бе забравил. Желанието за разговор се бе изпарило, след като видя Гали.

Но не и на Чък.

— Защо не идеш да го попиташ какъв му е проблемът? — подхвърли той, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си.

Кой знае защо Томас не хареса никак идеята.

— Ами първо, защото той има повече съюзници от мен. Не е най-подходящият човек, с когото да се караш.