Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас преглътна, питайки се как е могъл да си помисли, че ще излезе навън. На желанието му да стане бегач бе нанесен сериозен удар. Но въпреки това решимостта не го напусна напълно. По някакъв начин той знаеше, че трябва да го направи. Толкова бе странно, особено след това, което бе видял.

Нют погледна безизразно към прозореца.

— Сега вече знаеш какви неща кръстосват из лабиринта, приятелю. Знаеш, че това не е шега. Пратен си в Езерото, новако, и ще очакваме от теб да оцелееш и да ни помогнеш да направим това, заради което ние сме пратени тук.

— И какво е то? — попита Томас, макар ужасно да се страхуваше от отговора.

Нют се обърна и го изгледа изпод свъсени вежди. Първите светлини на зората обагриха небето и Томас вече можеше да различи изопнатата му кожа и намръщеното изражение.

— Открий пътя навън, новак — процеди Нют. — Разгадай проклетия лабиринт и намери пътя към дома.

Няколко часа по-късно вратите се отвориха отново — местеха се с громолене и екот и разтърсваха земята под краката, докато не замряха неподвижно. Томас седеше на една захабена, килната сгъваема маса пред Чифлика. Не можеше да прогони от мислите си спомена за скръбниците, чудеше се какво ли може да е предназначението им и какво правят отвън през нощта. Какво ли ще е да те нападне толкова ужасно създание?

Опита се да прогони образа от главата си, да се замисли за нещо друго. За бегачите. Току-що бяха излезли, без да разменят думичка с когото и да било, стрелкаха се в лудешки бяг към лабиринта, за да изчезнат зад ъглите. Докато похапваше от пържените яйца с бекон, си спомни още веднъж за тях. До него седеше смълчаният Чък. Нещастното момче се бе отчаяло от безуспешните опити да подхване разговор, ала Томас не отговаряше. Искаше единствено да го оставят сам.

Умът му не спираше отново и отново да търси някакво обяснение за всичко видяно. Как е възможно един лабиринт да е толкова голям, че десетки хлапета да не успеят да открият изход от него, след като се бяха опитвали кой знае от колко време? Защо изобщо съществуваше подобна структура? Какво би могло да е предназначението й? Защо всички те бяха тук? От колко време?

Ала колкото и да се стараеше, умът му се връщаше отново и отново към образа на скръбника. Призрачният му брат скачаше точно срещу него всеки път, когато затваряше или разтъркваше очи.

Томас знаеше, че е умен — усещаше го по някакъв начин. Но нищо в това място не подлежеше на разумно обяснение. Ако знаеше нещо със сигурност, то бе, че трябва да бъде бегач. Откъде тази увереност? Дори сега, след като бе видял с очите си какви чудовища обитават лабиринта?

Едно потупване по рамото го извади от тези мисли и когато вдигна глава, видя пред себе си Алби, скръстил ръце на гърдите си.

— Освежи ли се? — попита Алби. — След като се полюбува на красивите гледки зад прозорчето тази сутрин?

Томас се изправи, завладян от надеждата, че е дошло времето на отговорите или поне на възможността да се отърве от мрачните мисли.

— Достатъчно, за да поискам да науча повече за това място — заяви той.

Алби кимна.

— Ставаме двама, изтърсак. Обиколката започва днес. — Той понечи да се обърне, после спря и вдигна пръст. — И никакви въпроси до края, ясно? Нямам време да се разправям с теб цял ден.

— Но… — Томас млъкна, когато Алби вдигна вежди. Защо хлапето се държеше толкова дръпнато? — Трябва да ми кажеш всичко. Искам да знам всичко. — Реши засега да не споделя с тях усещането от изминалата нощ — странната увереност, че може да си спомни разни неща за това място. За момента му изглеждаше, че ще е по-добре да мълчи за тези неща.

— Ще ти кажа каквото сметна за нужно, новак. Да вървим.

— Може ли и аз да дойда? — попита Чък.

Алби се наведе и го ощипа по ухото.

— Ох! — извика Чък.

— Нямаш ли си работа, мързеливецо? — сгълча го Алби. — Някой трябва да изхвърли помията.

Чък завъртя очи и погледна Томас.

— Приятно прекарване.

— Ще се постарая. — Внезапно почувства съжаление към Чък. Тези момчета би трябвало да се отнасят по-добре с него. Но нищо не можеше да се направи — трябваше да върви.

Докато се отдалечаваше след Алби, можеше само да се моли, че обиколката най-сетне е започнала.

Стояха пред Кутията, която в момента беше затворена — двойните метални капаци лежаха на земята, покрити с бяла боя, избеляла и олюпена. Почти бе просветляло и сенките се простираха в обратна посока. Томас все още не бе видял слънцето, но изглеждаше, че всеки момент то ще се покаже над източния хоризонт.