Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Почти. — „Не сега, Чък — искаше да добави. — Не съм в настроение.”

Чак се подпря на лакът и погледна Томас.

— Ще научиш доста неща през следващите дни и ще започнеш да привикваш. Разбра ли?

— Да, да, предполагам, че е така. Откъде са се взели всички тези странни думи и изрази? — Сякаш бяха използвали някакъв чужд език и ги бяха претопили от него.

Чък се настани с пъшкане.

— Не зная — тук съм само от месец.

Томас все още не беше сигурен дали Чък не се преструва на по-несведущ, отколкото е в действителност. Той беше приятно хлапе, забавен и донякъде простодушен, но кой би могъл да знае със сигурност? Наистина и той беше загадъчен като всичко останало в Езерото.

Изминаха още няколко минути и Томас започна да усеща ъздействието на този дълъг и изпълнен с премеждия ден. Ала в този миг в главата му неочаквано блесна нова мисъл. Нямаше представа дори откъде може да се е взела.

Внезапно Езерото, стените, лабиринтът… всичко това му се стори познато. Уютно. Топла вълна на спокойствие изпълни гърдите му и за пръв път, откакто се бе озовал тук, той престана да гледа на Езерото като на най-лошото място във вселената. Застина неподвижно, усети, че очите му се разширяват, дъхът му спря. „Какво става? — запита се. — Какво се промени?” Странно, но усещането, че всичко ще бъде наред, го караше да се чувства напрегнат.

Без да разбира как, вече знаеше какво трябва да направи. Нямаше представа какво го бе подтикнало да стигне до това заключение. Но просто му се струваше най… правилното.

— Искам да съм един от онези, които излизат отвън — заяви той на глас, макар да не знаеше дали Чък е още буден. — В лабиринта.

— Какво? — изпъшка Чък. Томас усети раздразнението в гласа му.

— Бегачите — добави, без да има представа откъде се е взело това название. — Каквото и да правят, искам да го правя и аз.

— Дори не знаеш за какво говориш — изръмжа Чък и се обърна на другата страна. — Заспивай.

Томас обаче усети нов прилив на увереност, макар че наистина не знаеше за какво говори.

— Искам да бъда бегач.

Чък отново се обърна към него и се подпря на лакът.

— Можеш да го забравиш, поне за известно време.

Томас бе учуден от реакцията на Чък, но въпреки това продължи да настоява.

— Не се опитвай да…

— Томас. Новако. Мой нови приятелю. Забрави.

— Утре ще кажа на Алби. — „Бегач — помисли си Томас. — Вярно е, че не знам какво означава. Дали пък не съм се побъркал?”

Чък се изтегна по гръб и се разсмя.

— Ама и ти си един цопльо. Заспивай.

— Знаеш ли — продължи Томас. — Там има нещо… което ми се струва познато.

— Хайде… заспивай.

И в този миг Томас бе споходен от ново хрумване. Сякаш изведнъж бе разкрил загадката. Не знаеше още как ще изглежда цялостната картина, но следващите думи се отрониха от устата му като че ги бе произнесъл някой друг.

— Чък, аз мисля, че съм бил тук и преди.

Чу, че приятелят му сяда и поема рязко дъх. Но Томас му обърна гръб и не промълви нито дума повече. Страхуваше се, че ще прогони тази нова увереност, спокойствието, изпълващо сърцето му.

Сънят дойде далеч по-лесно, отколкото бе очаквал.

Някой разтърси Томас за рамото и той се събуди. Когато отвори очи, видя надвесено над него лице, забулено от сумрака на ранната утрин. Понечи да заговори, но хладна ръка запуши устата му. Завладя го паника, докато не позна кой е.

— Шшт, новак. Не искаме да събудим Чъки, нали?

Беше Нют — момчето, което бе второ по старшинство, както изглеждаше. От устата му излизаше пара.

Томас се изненада, но тревогата му бързо се разсея. Завладя го любопитство — какво ли можеше да иска от него момчето? Той кимна, за да потвърди, че е съгласен, и Нют най-сетне дръпна ръка и се изправи.

— Хайде, новак — прошепна високото момче. Наведе се и помогна на Томас да стане — дръпна го толкова силно, че все едно искаше да му откъсне ръката. — Трябва да ти покажа нещо, преди другите да се събудят.

Томас напълно се бе разсънил.

— Добре — кимна той и последва Нют. Знаеше, че трябва да изпитва поне малко подозрение, нито имаше причина да се доверява на когото и да било, но любопитството надделя. Наведе се и нахлузи обувките си. — Къде отиваме?

— Просто ме следвай. И не изоставай.

Те си проправиха път между наредените на земята спящи тела и на няколко пъти Томас едва не се спъна. Настъпи нечия ръка и чу болезнен вик, последван от удар по прасеца.

— Извинявай — прошепна Томас и си спечели неодобрителен поглед от Нют.