Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Веднага щом напуснаха моравата и излязоха на каменната настилка в двора, Нют хукна към западната стена. В началото Томас се поколеба, учуден защо трябва да тичат, но после се втурна след него и лесно го догони.

Все още беше сумрачно и препятствията по пътя им изникваха като тъмни сенки, но въпреки това момчетата успяваха да се придвижват доста бързо. Томас спря, когато и Нют стори същото, непосредствено до масивната стена, която се извисяваше над тях като небостъргач — още едно смътно видение, изплувало в обърканата му памет. Томас забеляза, че по стената на места проблясват червени светлинки, които се движеха, спираха, блясваха и угасваха.

— Какво е това? — прошепна той малко по-силно, отколкото смяташе, че е нужно, и му се стори, че гласът му трепери. Червените светлинки сякаш отправяха някакво предупреждение.

Нют бе спрял на няколко крачки от гъстия бръшлян, с който бе обрасла стената.

— Ще узнаеш, когато му дойде времето, новако.

— Малко е глупаво да ме пращат на място, където нищо няма смисъл и никой не отговаря на въпросите ми. — Томас замълча, изненадан от думите си. — Изтърсак — добави, опитвайки се да придаде сарказъм на непознатия израз.

Нют се разсмя, но бързо сподави смеха си.

— Харесваш ми, новак. А сега млъкни и ме остави да ти покажа нещо.

Пристъпи напред и пъхна ръце в бръшляна. Когато го разтвори, отдолу се показа прашасал прозорец, квадратен, със страни от по два лакътя. В момента беше тъмен, сякаш бе боядисан в черно.

— Какво е това? — прошепна Томас.

— Спри за малко с въпросите, момче. Скоро ще разбереш.

Измина минута, после втора. Още няколко се изтърколиха.

Томас пристъпи от крак на крак и се запита как Нют можеше да стои съвършено неподвижно и спокойно и да гледа в нищото.

И тогава настъпи промяна.

Зад прозореца изникна бледо, зловещо сияние, хвърлящо призрачни отблясъци върху лицето и тялото на Нют, сякаш момчето се намираше до осветен отвътре плувен басейн. Томас застина и присви очи, за да различи нещо оттатък. На гърлото му бе заседнала буца. „Какво е това?” — зачуди се той.

— Там е лабиринтът — прошепна Нют, ококорил очи, като че хипнотизиран. — Всичко, което правим — целият ни живот, новако, — се върти около лабиринта. Всяка чудесна секунда от всеки изминал чудесен ден прекарваме в чест на лабиринта, опитваме се да открием нещо, което не ни показват, без дори да знаем дали ще можем да намерим изхода от него. Исках да видиш защо не бива да си пъхаш носа там. Да ти покажа защо тези стени се затварят всяка нощ. Да те убедя защо никога, ама никога, не бива да оставаш отвън.

Нют отстъпи, без да пуска бръшляна. Даде знак на Томас да заеме мястото му и да погледне през прозореца.

Томас направи крачка напред, наклони се и носът му опря в студената повърхност на стъклото. Изминаха няколко секунди, докато очите му се фокусират върху движещия се предмет отвън, преодолявайки мърсотията и прахоляка на стъклото, за да видят това, което искаше Нют. И когато това стана, дъхът му секна, сякаш леден вятър бе нахлул и бе замръзнал насред гърлото.

Огромно закръглено същество с размери на крава, но без определена форма, се извиваше и пълзеше по пода на коридора отвън. То се прилепи за отсрещната стена, оттласна се и се хвърли право върху прозорчето, блъскайки го с приглушен тътен. Томас изкрещя, преди да успее да се овладее, и се дръпна рязко от прозореца. Ала съществото отскочи назад, без да остави и драскотина по стъклото.

Момчето си пое въздух на пресекулки и отново се приближи. Беше твърде тъмно, за да може да определи какво точно вижда, но блещукаха някакви странни светлинки, озаряващи сребристи шипове и лъщяща плът. От туловището стърчаха страховити израстъци, наподобяващи по-скоро триони и дълги пръти, чието предназначение той не можа да отгатне.

Чудовището бе ужасяваща смесица от животно и машина, то явно осъзнаваше, че го наблюдават, знаеше и какво се спотайва зад стените на Езерото, и жадуваше да се промъкне вътре и да си устрои пиршество с човешка плът. Гърдите на Томас се свиваха от вледеняващ страх, нарастващ като тумор и спиращ дишането. Макар и с изтрита памет, бе сигурен, че никога не е виждал нещо подобно.

Той отстъпи назад — от дързостта, завладяла го предишната вечер, не бе останала и следа.

— Какво е това създание? — попита. Нещо затрепери в корема му и Томас се запита дали ще може някога да си възвърне апетита.

— Наричаме ги скръбници — отвърна Нют. — Ужасна гадинка, нали? Радвай се, че излизат само нощем. И се благодари, че ги има тези стени.