Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Алби спря и Томас установи с изненада, че са стигнали Южната врата и отворът в стената се издига високо над тях. Масивните каменни плочи бяха напукани и обрасли с бръшлян.

Изглеждаха стари като света. Томас изви глава, за да погледне към ръба на стената, и за миг му се стори, че всъщност гледа надолу, а не нагоре. Отново му се зави свят и той се олюля.

— Отвън е лабиринтът — показа с палец през рамо Алби. Томас погледна нататък през отвора в стените, който служеше за изход от Езерото. Коридорите там изглеждаха почти същите като тези, които бе видял от прозорчето при Източната врата рано тази сутрин. Внезапно го завладя ужас от мисълта, че някъде там може да дебне скръбник и да се нахвърли върху тях. Отстъпи назад, преди да осъзнае какво прави. „Успокой се” — рече си малко засрамен.

Алби продължаваше:

— Тук съм от две години. Никой друг не е бил толкова отдавна. Тези, които заварих, вече са мъртви. — Томас се изцъкли и сърцето му заби учестено. — От две години се опитваме да намерим изход и все удряме на камък. Проклетите стени на лабиринта се местят всяка нощ, също като тези на вратите. Никак не е лесно да се състави карта, никак. — Той кимна към бетонната постройка, където снощи се бяха прибрали бегачите.

Томас все още не можеше да се отърси от чутото. Тук са от две години? Стените на лабиринта се местят? Има умрели? Пристъпи напред, за да надзърне в лабиринта, сякаш отговорите чакаха някъде зад ъгъла.

Алби протегна ръка и го бутна в гърдите.

— Нямаш работа там, изтърсак.

— Защо да нямам? — озъби се Томас с наранена гордост.

— Да не мислиш, че съм ти пратил Нют, за да те позабавлява? Това е Първото правило, чудако, и хубаво ще е никога да не го забравяш или нарушаваш. Никой — ама никой — не може да излиза навън, освен бегачите. Нарушиш ли това правило и не загинеш ли от скръбниците — ние ще те убием, разбра ли?

Томас кимна, макар да смяташе, че Алби преувеличава. Надяваше се да е така. Ала от друга страна, и да бе имал някакви съмнения в това, което бе заявил снощи на Чък, сега те изчезнаха напълно. Той ще бъде бегач. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да излезе там, в лабиринта. Въпреки всичко, което бе научил досега, той го зовеше и този призив имаше силата на глад или жажда.

Вниманието му привлече движение нагоре по Южната врата. Нещо сребристо проблесна между бръшляна и почти веднага изчезна.

— Какво беше това? — Томас посочи стената.

Алби дори не си направи труд да погледне.

— Никакви въпроси, докато не свърша, изтърсак. Колко пъти трябва да ти повтарям? — Той поклати глава и въздъхна. — Бръмбари остриета — така Създателят ни наблюдава. По-добре недей…

Прекъсна го силен гръм, последван от тревожен сигнал. Томас притисна ушите си с ръце и се заозърта, търсейки сирените. Но когато погледът му попадна на Алби, се стресна.

Младежът не изглеждаше изплашен, а по-скоро… объркан. Изненадан. Алармите продължаваха да ечат във въздуха.

— Какво става? — попита Томас. Изпита облекчение, че водачът му не смята това за края на света, макар да му бе омръзнало от тези постоянни изненади.

— Странно — промърмори Алби, докато оглеждаше с присвити очи Езерото. Томас забеляза, че момчетата в Кървавия дом също се озъртат смутено. Едно от тях извика на Алби:

— Какво беше това?

— Не зная — отговори замислено Алби.

Но Томас не можеше да издържа повече.

— Алби! Какво става?

— Кутията, сбръчканяк, Кутията! — бе всичко, което се изтръгна от устните на Алби. Той се обърна и се отправи забързано към центъра на Езерото.

— Какво за Кутията? — попита Томас, след като се затича да го настигне. „Отговори ми, де!” — му се искаше да добави.

Но Алби мълчеше. Когато наближиха Кутията, там вече се бяха събрали десетина момчета. Забеляза Нют и му извика, опитвайки се да овладее страха си.

— Нют, какво става?

Нют го погледна, после кимна и се приближи, неестествено спокоен насред хаоса. Тупна Томас по гърба.

— Означава, че Кутията ще изтърси поредния новак. — Млъкна, очаквайки думите му да впечатлят Томас. — Още сега.

— Е, и? — настоя Томас, едва сега забелязал, че е сбъркал спокойствието на Нют с пълно объркване.

— Е, и? — повтори Нют и долната му челюст увисна в ядна гримаса. — Новако, досега не сме получавали две попълнения в един месец, камо ли за по-малко от два дни.

След тези думи той се обърна и хукна към Чифлика.

Сирените най-сетне замлъкнаха, след като раздираха въздуха в продължение на две минути. Насред двора, край стоманените врати се бе събрала тълпа. Томас с изненада си припомни, че беше пристигнал тук вчера. „Вчера? — помисли си удивен. — Наистина ли е било само вчера?”