Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Чък повдигна учудено вежди.

— Видя момичето и огладня, а? По-шантав си, отколкото те смятах.

Томас въздъхна.

— Просто ми намери малко храна.

Кухнята бе малка, но в нея имаше всичко, което би могло да потрябва за едно хубаво похапване. Голяма печка, микровълнова фурна, миялна машина, няколко маси. Изглеждаше стара и износена, но чиста. Познатото обзавеждане сякаш бе на път да пробуди в душата на Томас заспали спомени — истински, непоклатими спомени, които мъждукаха нейде по периферията на съзнанието му. Но отново липсваха важни неща — имена, лица, места, случки. Истинско безумие.

— Сядай — покани го Чък. — Ще ти взема нещо, но кълна се, ще е за последен път. Радвай се, че Пържитиган не е тъдява — той мрази, когато някой бърника в хладилника.

Томас бе щастлив, че са сами. Докато Чък пълнеше чинията с разни неща от хладилника, той дръпна един дървен стол изпод малката пластмасова масичка и седна.

— Това е истинска лудница — заговори. — Как може да се случва наистина? Някой ни е пратил тук. Някой зъл.

Чък застина.

— Стига си се оплаквал. Приеми го и не мисли повече за това.

— Да, прав си. — Томас надзърна през прозореца. Хрумна му нов въпрос и той побърза да го зададе. — А откъде се взема електричеството?

— Кого го е грижа? Просто го има.

„Поредният отговор без съдържание” — помисли си Томас.

Чък постави на масата две чинии със сандвичи и моркови. Хлябът беше пухкав и бял, морковите сияеха в ярък оранжев цвят. Томас усети, че стомахът му се свива от глад. Грабна един сандвич и го захапа лакомо.

— Ей, човече — заговори с пълна уста. — Поне храната си я бива.

Доядоха сандвичите в доволно мълчание. Томас нямаше нищо против, че Чък не проявяваше склонност към дискусии. След като се нахрани, почувства, че го изпълва енергия, умът му пък бе доволен от макар и кратките минути на покой.

— И така, Чък — поде той след последната хапка, — какво трябва да направя, за да стана бегач?

— О, не пак тази тема! — Чък вдигна глава от чинията. После се оригна толкова силно, че Томас едва не подскочи.

— Алби каза, че скоро ще започнат да ме изпитват различни блюстители. Така че, кога ще имам възможност да си опитам късмета при бегачите? — Той зачака търпеливо да получи някаква достоверна информация от Чък.

Момчето завъртя очи, а изражението му показваше без сянка от съмнение за колко глупава смята подобна идея.

— Трябва да се върнат до няколко часа. Защо не попиташ тях?

Томас не обърна внимание на сарказма и продължи да разпитва.

— Какво правят, когато се приберат вечер? Какво става в тази бетонна постройка?

— Чертаят карти. Събират се веднага щом се приберат, за да не забравят нещо.

— Карти? — обърка се Томас. — Защо не чертаят картите на хартия, докато са още отвън?

— Чертаят, разбира се, но винаги има неща, които трябва да се обсъдят и прочее. Освен това — добави момчето със същото отегчено изражение — отвън те бягат и нямат време да чертаят. Затова ги наричат бегачи.

Томас се замисли за бегачите и картите. Възможно ли е лабиринтът да е толкова огромен, че да не са успели да го картографират дори след толкова години? Не можеше да го повярва. Но после си спомни какво му бе казал Алби за местещите се стени. Ами ако те всички са осъдени да живеят тук, докато умрат?

Осъдени. Тази дума пробуди в душата му паника и искрата надежда, съживена от пълния стомах, започна бързо да гасне.

— Чък, ами ако всички ние сме престъпници? Искам да кажа — ако сме убийци, или нещо от тоя род?

— Какво? — Чък се облещи, сякаш седеше срещу безумец. — Откъде ти хрумна тая щастлива мисъл?

— Помисли малко. Спомените ни са изтрити. Живеем на място без никакъв изход, заобиколени от кръвожадни чудовища. Това не ти ли прилича на затвор? — Докато го изричаше на глас, предположението му се стори още по-логично. От тази мисъл му призля.

— Човече, аз сигурно съм на не повече от дванайсет — възрази Чък. — Най-много на тринайсет. Наистина ли смяташ, че мога да направя нещо, което да ме прати в затвор до края на дните ми?

— Не ме е грижа какво си направил или пък не си. И в двата случая си бил пратен в затвор. Това тук прилича ли ти на ваканционен лагер?

„О, божичко — помоли се Томас. — Дано да греша.”

Чък се замисли.

— Не зная. По-добре е от…

— Да, зная, отколкото да живееш върху купчина цопла. — Томас се надигна и бутна стола под масата. Харесваше Чък, но беше трудно да води разумен разговор с него. — Иди си направи още един сандвич, а аз ще изляза да пообиколя. Довечера ще се видим.