Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Винаги караме новаците да започват при опръсканите с кръв резачи. Не се безпокой, не е толкова страшно, колкото си мислиш. Пък и работата е полезна.

— Жалко, че не мога да си спомня предишния живот. Може да ми е харесвало убиването на животни. — Шегуваше се, но Нют явно не го разбра.

Той кимна към постройката.

— Докато слънцето залезе, ще си видял доста интересни неща. Да идем при Уинстън — той е блюстителят.

Уинстън бе ниско, мускулестото момче, чието лице бе покрито с младежки пъпки, и Томас предположи, че доста си харесва работата. „Може да са го пратили тук, защото е бил сериен убиец” — помисли си той.

Уинстън го разведе наоколо за близо час, показа му къде какви животни държат и какво става в кланицата. Кучето, лабрадор на име Бау, изглежда, хареса много Томас, защото се залепи за него. Томас попита откъде се е взело. Оказа се че Бау е тук открай време. Явно бе получило името си на шега, защото бе доста тихо.

Втория час прекараха при животните — хранеха ги, поправяха мрежата и изнасяха цоплата. Цопла. Томас неусетно бе започнал да привиква със странните термини на Езерото.

Третият час бе най-труден за него. Трябваше да гледа, докато Уинстън заколи едно прасе и после се зае да го разфасова. Това му бе достатъчно, за да вземе две важни решения. Първо, че кариерата му няма да е тук, при животните, и второ, че никога повече няма да яде нещо, сготвено със свинско.

Уинстън му каза, че вече може да продължи обиколката и сам, и Томас нямаше нищо против. Докато вървеше към Източната врата, пред погледа му непрестанно изникваше образът на Уинстън в тъмния ъгъл на кланицата, надвесен над отрязаните свински крака. Спомен, който го караше да потръпва.

Тъкмо подминаваше Кутията, когато забеляза с изненада, че някой влиза през Западната врата в Езерото откъм лабиринта. Беше младеж с азиатски черти, мускулести ръце и къса черна коса. Изглеждаше малко по-възрастен от Томас. Бегачът измина няколко метра навътре, спря, наведе се и се подпря задъхан на коленете си. Изглеждаше сякаш току-що бе пробягал двайсет мили — зачервено лице, покрита с пот кожа и подгизнали дрехи.

Томас го загледа с любопитство — не бе виждал бегач отблизо. А и съдейки по ограничените си познания, този бегач се бе прибрал часове по-рано от очакваното. Томас пристъпи към него с намерение да го разпита подробно.

Но преди да успее да го заговори, момчето рухна на земята.

Няколко секунди Томас стоя като парализиран. Момчето лежеше сгърчено на земята, едва дишаше, но Томас бе завладян от нерешителност, страхуваше се да се намеси. Ами ако обърка нещо? Или пък. ако бегачът е… ужилен? Ако…

Все пак накрая излезе от вцепенението си — бегачът несъмнено се нуждаеше от помощ.

— Алби! — развика се той. — Нют! Някой да ги извика!

После изтича при момчето и коленичи до него.

— Ей, какво има?

Бегачът бе отпуснал глава на изопнатата си ръка и дишаше на пресекулки. Беше в съзнание, но Томас видя, че е напълно изтощен.

— Ами… нищо ми няма — успя да произнесе той между вдишванията. — Кой, да те цопна, си ти?

— Нов съм тук. — Томас осъзна, че денем бегачите отиват в лабиринта и не са в течение на събитията в Езерото. Дали този тук знаеше за момичето? Навярно някой все пак го бе осведомил. — Казвам се Томас. Пристигнах преди два дена.

Бегачът приседна. Мократа коса бе залепнала за темето му.

— Ах, да, Томас. Новакът. Ти и онова пиленце.

Дотича Алби, очевидно разтревожен.

— Защо се върна, Миньо? Какво стана?

— Успокой се, Алби — отвърна бегачът, който очевидно възстановяваше силите си с всяка секунда. — Опитай се да свършиш нещо полезно — изпуснах торбата някъде отвън.

Алби не помръдна. Само изрита Миньо в крака — доста силно, за да е само закачка.

— Какво стана?

— Едва говоря, сбръчканяко! — сопна се с пресипнал глас Миньо. — Донеси ми вода!

Алби погледна Томас, който с изненада установи, че на устните му трепка усмивка.

— Миньо е единственият сбръчканяк, който може да ми говори така, без да го е страх, че ще го изритам от Скалата. — Сетне, което бе още по-изненадващо, Алби се обърна и хукна да донесе вода. Томас погледна Миньо.

— Как така ти позволява да го командваш?

Миньо повдигна рамене и изтри потното си чело.

— Нима те е страх от тоя вресльо? Момче, има доста да учиш. Нещастни новаци.

— Той не е ли водачът? — попита изненадано Томас.

— Водач ли? — Миньо изсумтя почти презрително. — Ами щом искаш, наричай го водач. Може би трябва да му викаме Ел Президенте. Ха-ха, адмирал Алби. — Бегачът потърка очи и се разсмя.