Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Тогава кой е водачът, щом не е той? — попита Томас, който не разбираше дали Миньо не се шегува.

— Новако, спри, преди да си се объркал още повече. — Бегачът въздъхна с досада и замърмори под нос: — Защо вие, нещастници, винаги идвате тук с цял наръч глупави въпроси? Толкова е изморително.

— А ти какво очакваш? — ядоса се Томас. „Все едно си бил различен, когато си се появил тук” — добави мислено.

— Правете каквото ви казват и си затваряйте плювалниците. Това очаквам.

За пръв път от началото на случката Миньо бе втренчил очи в него и Томас неволно се отдръпна назад. После осъзна, че е допуснал грешка — не биваше да позволява на другия да смята, че може да му говори така.

Затова се изправи, за да гледа отгоре по-голямото момче.

— Сигурен съм, че точно това си правил като новак.

Миньо го разгледа внимателно. После отново втренчи очи в неговите и заговори:

— Аз съм от първите езерни, сбръчканяко. Затваряй си устата, щом не знаеш какво говориш. — Пресегна се и го хвана за ръката. — Я сядай тук. Просто те занасях. Не знаеш колко е забавно — ще видиш, когато цъфне следващият новак. — После челото му се набръчка. — Май няма да има друг новак, а?

Томас си позволи въздишка на облекчение.

— Май няма да има — кимна той.

Миньо примижа, сякаш се опитваше да го прецени.

— Видя пиленцето, нали? Защото всички смятат, че си я познавал.

— Видях я — потвърди Томас. — Но на мен изобщо не ми изглеждаше позната. — Изведнъж се почувства гузен задето излъга. Макар лъжата да бе съвсем дребна.

— Готина ли е?

Томас се поколеба, сетне изведнъж си спомни посланието, което им бе донесла. „Всичко ще се промени”. Но помнеше и колко бе хубава.

— Да, мисля, че е готина.

Миньо се облегна назад и притвори очи.

— Е, предполагам, си прав. Стига да си падаш по пиленца в кома, нали? — Той се изхили отново.

— Аха. — Томас все още не можеше да определи дали харесва Миньо, или не — нравът му се менеше във всеки един момент. След доста продължителна пауза реши да рискува: — И така — поде предпазливо, — откри ли нещо днес?

Миньо отвори очи и отново се втренчи в Томас.

— Знаеш ли какво, зеленяко? Това е най-тъпият въпрос, който можеш да зададеш на един бегач. — После затвори очи. — Но не и днес.

— Какво искаш да кажеш? — Томас почувства искрица надежда. Може би най-сетне някаква информация. „Отговори ми — настоя мислено той. — Моля те, кажи нещо!”

Почакай да се върне онзи смешник адмиралът. Не обичам да обяснявам едно и също два пъти. Но пък той може да не иска да го чуе.

Томас въздъхна. Защо ли не се изненадваше, че отново не получи отговор.

— Е, поне ми кажи защо си толкова изморен. Не тичаш ли навън всеки ден?

Миньо се ухили и кръстоса нехайно крака. — Да, зеленяко, търча навън всеки ден. Да речем, че бях малко развълнуван и дотичах тук дваж по-бързо от обичайното.

— Защо? — Томас отчаяно искаше да научи нещо повече за лабиринта.

Миньо вдигна ръце.

— Слушай, човече. Казах ти вече. Прояви малко търпение. Почакай генерал Алби.

Нещо в гласа му накара Томас да смекчи отношението си. Вече беше сигурен, че го харесва.

— Добре, млъквам. Постарай се обаче Алби да ми позволи да чуя новините.

Миньо го разглежда още няколко секунди. — Хубаво, новако. Ти си шефът.

Алби се върна с голяма пластмасова чаша с вода и я подаде на Миньо, който я изгълта, без да спре, за да си поеме дъх.

— Добре — рече той. — Да те чуем сега. Какво е станало? Миньо повдигна вежди и кимна към Томас.

— Може да чуе — махна с ръка Алби. — Не ме интересува какво ще си помисли. Хайде, говори де!

Томас зачака нетърпеливо, докато Миньо се изправяше уморено и присвиваше болезнено устни при всяко движение. Поведението му направо крещеше за пълно изтощение. Бегачът се облегна на стената и ги изгледа мрачно.

— Намерих един мъртъв.

— А? — зяпна го Алби. — Мъртъв какво?

Миньо се усмихна.

— Мъртъв скръбник.

Томас едва не подскочи при споменаването на скръбника. Тръпки го побиха дори при мисълта за него. От друга страна, не разбираше защо мъртвият скръбник да е толкова голяма новина. Не са ли намирали досега? Алби изглеждаше като човек, който очаква да му порастат криле и да литне.

— Сега не е време за шеги — изтъкна той.

— Виж — отвърна Миньо. — Аз самият не бих повярвал на себе си. Но повярвай ми, истина е. Голям, тлъст гадник.

„Определено не се е случвало досега” — заключи Томас.

— Намерил си мъртъв скръбник? — повтори Алби.