Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Не можеше да забрави израза на лицето на Нют. Когато Томас го попита защо не излезе с още неколцина в лабиринта, за да провери какво става с техните приятели, чертите на Нют се разкривиха от ужас. Бузите му буквално хлътнаха навътре. Той постепенно се успокои и обясни, че е забранено да се пращат групи за издирване, за да не изгубят още хора, но нямаше съмнение, че изпитва непреодолим страх.

Лабиринтът му вдъхваше ужас.

Каквото и да се бе случило с него там — може би дори бе свързано с раната на крака, — трябва да е било ужасно.

Томас се опита да не мисли за това и да се съсредоточи върху плевенето.

Същата вечер имаше нещо като малко пиршество. Пържитиган и помощниците му поднесоха изобилни порции от пържоли, картофено пюре, зелен фасул и прясно изпечени хлебчета. Томас бе забелязал, че езерните с удоволствие поглъщат гозбите му и винаги молят за допълнително. Но тази вечер те ядяха като мъртъвци, възкръснали само за едно последно хранене, преди да се срещнат с дявола.

Бегачите се бяха прибрали в обичайното време и Томас усещаше нарастващо безпокойство, докато гледаше как Нют притичва от една врата към друга, без да си прави труда да крие паниката. Ала от Алби и Миньо нямаше и следа. Нют прати бегачите да похапнат, а сам остана при вратата. Никой не казваше нищо, но Томас знаеше, че скоро вратите ще се затворят.

Когато се нахрани, Томас се отдалечи към Чифлика заедно с Чък и Уинстън. Всъщност не яде с кой знае каква охота, стомахът му се бе свил.

— Не мога да стоя тук, докато тях ги няма — заяви той и хвърли вилицата в чинията. — Ще ида при Нют до вратата. — Изправи се и се насочи нататък.

За негова изненада Чък го последва.

Нют продължаваше да кръстосва напред-назад пред Западната врата. Косата му бе разрошена. Той погледна към приближаващите се Томас и Чък.

— Къде се бавят? — изохка от напрежение с хрипкав глас.

Томас бе трогнат от загрижеността на Нют за Алби и Миньо — сякаш му бяха роднини.

— Защо не пратим група да ги потърси? — предложи отново той. Изглеждаше му толкова глупаво да стоят тука и да си скубят косите вместо да идат да ги намерят.

— По дяво… — поде Нют, но се сепна, затвори очи и пое дълбоко въздух. — Не можем. Ясно ли е? Не го повтаряй повече. Сто процента против правилата. Особено след като вратите скоро ще се затворят.

— Но защо? — продължи да пита Томас, объркан от упорството на Нют. — Ако останат отвън, няма ли да ги спипат скръбниците? Не трябва ли да направим нещо?

Нют се извърна към него със зачервено лице.

— Затваряй си плювалника, зеленяко! — кресна той. — Няма и седмица, откакто си тук! Да не мислиш, че ще рискувам живота на други, за да спася тези нещастници?

— Не… аз… извинявай. Не исках да кажа… — Томас не знаеше какво всъщност е искал да каже. Освен че се опитваше да помогне.

Изражението на Нют омекна.

— Не разбираш, Томи. Излизането навън нощем е равносилно на смърт. Само ще дадем още жертви. Ако тези изтърсаци не се приберат… — Той млъкна, очевидно борейки се с неохотата да продължи. — И двамата са положили клетва, също като мен. Като всички нас. И ти също ще положиш, когато бъдеш повикан на твоя първи събор и те избере някой от блюстителите. Никога да не излизаш нощем. При никакви обстоятелства.

Томас погледна Чък, чието лице също бе бледо.

— Нют няма да го каже — обади се момчето, — затова ще го кажа аз. Ако не се върнат, значи са мъртви. Миньо е достатъчно умен, няма да допусне да се изгуби. Невъзможно е. Мъртви са.

Нют мълчеше, а Чък се обърна и се отдалечи към Чифлика, навел глава. „Мъртви?” — помисли си Томас. Положението ставаше все по-объркано и тежко и той не знаеше как да реагира. Усещаше някаква празнота в сърцето си.

— Изтърсакът е прав — каза мрачно Нют. — Затова не бива да излизаме. Не можем да си позволим да влошаваме нещата повече.

Сложи ръка на рамото на Томас, сетне я дръпна. Томас забеляза, че очите му са пълни със сълзи. Сигурен бе, че колкото и да бе недостъпна паметта му, никога досега не бе виждал толкова тъжно момче.

— Вратите ще се затворят след две минути — обяви Нют и думите му увиснаха във въздуха като погребален звън. После се отдалечи, смълчан и прегърбен.

Томас поклати глава и погледна към лабиринта. Почти не познаваше Алби и Миньо. Но усети болка в гърдите при мисълта, че са някъде там, разкъсвани от ужасяващи същества същите като онова, което бе зърнал през прозореца в първата си сутрин в Езерото.

Нисък тътен от всички посоки извади Томас от унеса му. Последва познатото стържене на камък в камък. Вратите бяха започнали да се затварят.