Илса Бик - Сенки

„Спорят за това кой ще ме получи — помисли си Алекс. — Който и да надвие, край с мен.“ От обзелото я отчаяние усещаше устата си пресъхнала и напукана. Тъй като вече знаеше на какво е способен Вълка — какво му доставяше удоволствие, — планът ѝ се струваше предварително обречен на провал. Едно на ръка беше да се втурне с главата напред към Черната вдовица и да измъкне ножа от нея. Но тези страховити челюсти…

„Той е по-тежък от мен и освен това няма да мога да им избягам. Накрая ще ме хванат и тогава Вълка ще…“

Изведнъж Черната вдовица изгуби равновесие. Силни конвулсии разтърсиха тялото на момичето и когато въздухът се изпълни със смесената миризма на страх и ярост, обезобразените ѝ устни се изкривиха. Тя се отдръпна, отстъпвайки няколко бързи крачки назад, след което се завъртя с развята вълча козина и залитна по протежение на редицата, спирайки се чак пред горкия Отис.

„О, боже. — Ако не беше видяла това с очите си, нямаше да повярва. — Вълка ме остави жива. Изправи се срещу Черната вдовица и я накара да отстъпи.“ Това можеше да не завърши никак добре накрая, и то поради ред причини, прецени тя. Черната вдовица и бездруго вече я мразеше до смърт. „И освен това ти срита задника.“ Но Алекс нищо не разбираше. Защо Вълка я държеше жива? За да може по-късно сам да я довърши? Страхотно. Не би могло да е по-сложно от яденето на мелба. Защото не познаваше нито едно хлапе, което да не оставя черешката за накрая.

Така че въпросът беше колко време ѝ остава.

Ден шести: четвъртък.

Малко преди четири тази сутрин Брайън — за когото Алекс подозираше, че е диабетик — припадна. След всички тези километри на газене в дълбокия сняг стъпалата му бяха почернели от напредващата гангрена, засегнала плътта му чак до коленете и отровила кръвта му. Мъжът до такава степен не беше на себе си, мислеше си Алекс, че изобщо не проумяваше какво става чак до третия или четвъртия разрез.

Тогава Брайън започна да крещи. Десетина секунди. Може би двайсет. Очевидно изморена от целия този шум, Черната вдовица му нанесе силен страничен удар с ножа. Внезапно виковете на Брайън секнаха и в същия миг на шията му разцъфна широка кървава усмивка.

И тогава главата на Брайън се отметна назад. Описа дъга и увисна на гърба му така, че ужасените очи на мъжа се впериха в Алекс, обърнати наопаки . С брадичка, сочеща нагоре, очи под нея и тил, разположен между лопатките на раменете, кръвта на стареца бликна на две аленочервени струи. При тази гледка мисълта на Алекс направи неочакван завой и тя си рече ни в клин, ни в ръкав: „Също като онзи андроид от „Пришълецът“ 2.

Вече бяха четирима.

Събота, рано сутринта: ден осми.

Отис беше само кожа и кости. Алекс дори не помнеше как бе изглеждал мъжът преди. Променените бяха превърнали бедния нещастен Брайън в безформена маса тресящо се желе, без дори да опитат от него, вероятно по същата причина, поради която никой с достатъчно мозък в главата си не би натъпкал устата си с развален леберкез. В такъв случай оставаха четирима, което означаваше, че разполагаше само със седмица и половина живот най-много, освен ако междувременно Променените не попълнеха стадото си с нови пленници.

Освен това Алекс усещаше, че Вълка става все по-гладен. Но номерът нямаше да мине с един хубав сочен бургер. Дали се дължеше на интуиция, или на тази нейна свръхсетивност, но Алекс просто го знаеше. Гладът на Вълка се излъчваше от него като топли вълни от нагорещен асфалт. Понякога той я докосваше. Не беше нещо откровено неприлично — ръката му просто бръсваше нейната, след което оставаше така известно време, като сенчестата миризма постепенно се усилваше и с всяка изминала секунда ставаше все по-опияняваща. Веднъж, когато протегна ръка над рамото ѝ — за какво, не помнеше, — лицата им се оказаха само на сантиметри разстояние едно от друго. Отново. Толкова близо, че Алекс различи съвсем ясно белега, който пулсираше като нещо живо заедно с учестените удари на сърцето му. С разширени ноздри и полуразтворени устни той пое миризмата ѝ също като змия и тогава поривът на глада му се усили, превръщайки се в нещо почти материално, осезаемо и истинско като прегръдка.

И, господ да ѝ е на помощ, но с времето, което прекарваше близо до тия Променени — и най-вече близо до Вълка, — това странно трептящо, вибриращо чувство обвиваше съзнанието ѝ с все по-плътна мъгла. Въпреки целия ужас, когато Вълка я докосваше или се приближаваше, сърцето ѝ подскачаше, което се дължеше както на привличане, така и на растящия ѝ страх. Сякаш се… разполовяваше, очертанията на съществото ѝ се размиваха и тогава от тялото ѝ се отделяше едно обвито в сенки второ аз, което изпитваше някакво ново чувство: не точно съчувствие, но нещо подобно.