Илса Бик - Сенки

Всъщност Шарън не звучеше чак толкова загрижена. „Сигурно се надява да хвърля топа, за да остане повече храна за нея.“ Лепкавата жълтеникава като сопол каша по брадичката на Шарън допълнително влоши усещането в стомаха на Алекс. Останалите се тъпчеха по същия начин, а безизразните им празни погледи, вперени в нея, в най-добрия случай излъчваха незаинтересованост.

- Да. — Тя изтри потта с опакото на ръцете си и пое пресекливо дъх. За нищо на света нямаше да заплаче пред тези хора. Никой не ѝ предложи помощта си. Единственото, което ги вълнуваше, беше как да си напълнят стомасите. — Просто ме боли рамото, това е всичко.

- Хм. Нали знаеш онази стара поговорка? — Шарън дъвчеше, преглъщаше и бършеше брадичката си с длан.

- Коя точно? — Шарън бе като извор на безсмислени проповеди и затова Алекс не ѝ обърна особено внимание. „Господи, как е възможно да се тъпчат след онова, което видяха? Сигурно мен ме чака същото — ако остана жива достатъчно дълго. Предполагам, това прилича на страха. Колко време може да живее човек в безкраен ужас, преди просто да претръпне?“ — Всяко зло за добро? Винаги е най-тъмно преди зазоряване?

- Не. — Шарън облиза ръката си. — В каквато и безизходица да се намираш… — Жената отново натъпка устата си с макарони. — Винаги може да стане и по-зле.

Тази нощ не потеглиха повече — необичайно забавяне, както щеше да научи по-късно. На здрачаване Променените обикновено се отправяха на път. Алекс предполагаше, че този престой има нещо общо с това, че бе смазала от бой Черната вдовица.

В неделя привечер отново потеглиха на път. Плътната пелена от облаци, скривала небето през целия следобед, беше останала непокътната и нощта бе черна като катран. Без ориентира на звездите Алекс можеше само да гадае къде се намират, но предполагаше, че все още се движат на север или северозапад.

Нещо повече: Променените често използваха електрически фенерчета и градински фенери, но само за кратко. Докато Алекс и останалите пленници се препъваха и залитаха, Променените бяха като сенки, придвижващи се с относителна лекота през гората. „Като пантери — помисли си тя — или като вълци.“ От часовете по биология в гимназията знаеше, че очите на нощните животни са различни, въпреки че не помнеше с какво точно. А тази особеност пораждаше още един въпрос: Променените продължаваха ли да се променят?

Ако можеше да се вярва на часовника с Мики Маус на Ели, бяха вървели до три часа сутринта в понеделник, успявайки да изминат около десет километра, преди да спрат за почивка в следващия къмпинг. Този път подслон нямаше. Пъпчивия и Белязаната ги завързаха един за друг, а после за три яки дъба, преди да се отправят на лов. Отново маскиран с вълчата кожа, Вълка поведе глутницата. При пленниците остана само Черната вдовица, сгушена край огъня, докато самите те се заровиха в снега и зачакаха.

Когато Променените се завърнаха с първите лъчи на зората, доведоха със себе си нови попълнения: дебела жена и грубоват мъж с телосложение, напомнящо на пожарен кран, който по-късно се представи като Отис. Жената се наричаше Клеър, но името ѝ научиха от мъжа. Не минаха и пет минути от завръщането на Променените, когато Вълка впи зъби в Клеър, което сложи край на всичките ѝ тревоги, свързани с дребнави прояви на учтивост, като представяне пред непознати например.

В сряда, ден пети, Алекс реши, че краят ѝ най-сетне е настъпил.

Междувременно Черната вдовица се бе възстановила достатъчно, за да се заеме със задълженията си. Докато проверяваше пленниците, тя удостои Алекс с дълъг втренчен поглед. Омразата ѝ беше толкова очевидна, че човек не се нуждаеше от свръхестествени сетива, за да я долови. И докато останалите се свиваха даже при най-мимолетния зрителен контакт, Алекс никога не би си позволила дори да потрепне. Всъщност гледката даже ѝ се нравеше. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Вече нямаше помен от чипото ѝ носле, а усилията на ортодонта ѝ бяха отишли на вятъра. Раните ѝ бяха започнали да придобиват противен зеленикавочерен оттенък. Лявата ѝ буза беше така силно подута, че окото ѝ приличаше на сребриста цепка.

„Развържат ли ме, хуквам веднага. — Алекс се напрегна, преговаряйки действията си наум: — Спускам се към нея, нападам я, отнемам ножа ѝ и…“

В следващия миг до обонянието ѝ достигна смъдящата миризма на смола и тя си помисли: „Опа“. Изви очи наляво и сърцето ѝ подскочи.

Лицето му излъчваше заучено безразличие, но въпреки това от погледа ѝ не убягна как фините мускули на челюстта му потрепнаха, а белегът на шията му заигра. В пространството над и около главата ѝ се долавяше тихо прашене и слаби проблясъци. Във въздуха се разнесе миризмата на изгоряло като лекия озонов лъх, който се усещаше след електрическа буря. Черната вдовица изпъна сковано гръб, докато останалите Променени местеха погледи ту към Вълка, ту към нея.