Илса Бик - Сенки

- Започваш да се учиш — заключи Шарън, щом Вълка приключи. — Мирувай, за да ти е спокойно на главата.

Още едно нещо, което Алекс научи през онзи първи ден. Черната вдовица наистина обожаваше ножа си.

Но Вълка обожаваше зъбите си.

Останаха петима.

След като закусиха, Променените натъпкаха разкъсаните останки на дребната женица в найлонов чувал. После всички потеглиха. След още няколко часа на път стигнаха до груба, но просторна ловна хижа. Ако се съдеше по състоянието на снега, шайката на Вълка се бе отбивала тук поне няколко пъти. На покритата със сняг веранда се виждаха четири акумулатора, свързани във верига посредством електрически жици, вероятно осигурявали навремето достатъчно ток за осветлението. Сега обаче или акумулаторите бяха изтощени, или Променените не се нуждаеха от светлина. Пъпчивия и Беретата внесоха вътре цели наръчи цепеници от покритата с брезент камара с дърва, наредени под един порутен сайвант. Скоро от комина и от кюнеца на печката взеха да се кълбят два стълба сив дим. Променените се оттеглиха да пренощуват в хижата, докато Алекс и останалите пленници се настаниха в стария сайвант — проветриво място, което вонеше на застояло машинно масло и умрели мишки.

За да се сгреят, можеха да разчитат на една обемиста пропанова туристическа печка, както и на един другиго, въпреки че бяха свалили въжетата им, позволявайки им да се поразтъпчат из бараката под зоркото око на Пъпчивия.

Върнали бяха на Алекс раницата, която ѝ бе дала Джес. Тогава Руби бе обяснила, че имали следното правило: „Всеки новодошъл винаги разполага с нещичко, така че делим всичко, което имаме“. Имаше нещо странно в тона на Руби, сякаш се предполагаше, че всеки новопоявил се пленник ще разполага с провизии. Но в това нямаше логика. Най-вероятно залавяха хората наслуки, само че Руби бе казала винаги . Ала в онзи момент Алекс не си усещаше ръката от болка и нямаше сили да задава повече въпроси.

Извадила бе късмет. На дъното на раницата Джес бе скътала един очукан комплект за първа помощ, който вероятно не бе виждал дневна светлина от периода на ранната мезозойска ера. Напоените със спирт тампони отдавна бяха изсъхнали. Все пак опаковките с бинт бяха непокътнати, а няколкото тубички с антисептична паста изглеждаха достатъчно издути, така че сигурно щяха да ѝ свършат работа. Не намери антибиотици, но може би нямаше да ѝ бъдат необходими. Докато останалите се караха за енергийните десерти и полуготовата храна, тя разтопи малко сняг в една празна консервна кутия, остави водата да заври, а след това я изчака да изстине достатъчно, за да не се изгори.

Болката беше ужасна — като нещо със зъби и нокти, впиващи се в плътта ѝ чак до кост. Пронизваше я толкова силно, че стомахът ѝ се преобърна, а после се сви на топка. Остави онова, което правеше, и пъхна глава между коленете си. „Божичко.“ По лицето и шията ѝ изби тънък слой лепкава пот. Пое си припряно въздух в опит да не изгуби съзнание. Том как не беше припаднал? Беше ѝ достатъчно трудно, въпреки че разполагаше с гореща вода и бинт. Докато на Том му се наложи да се оправя само с един супернагорещен нож .

„О, Том.“ Гърлото ѝ се стегна. По тялото ѝ премина вълна на срам и тъга. Опита се да преглътне обзелата я скръб, ала усети как сълзите ѝ потичат по бузите. Замисли се какви усилия бе положила да го запечата в съзнанието си: лицето му, мириса му, начина, по който я гледаше. Начина, по който я караше да се чувства. „Само че аз се отказах. А трябваше да положа повече усилия, да намеря решение, но беше по-лесно да се примиря.“

И все пак не беше малоумна. Даваше си сметка, че не разсъждава логично. Някой или нещо бе успяло да го довърши. Том беше мъртъв и вината за това не беше нейна. Сторила бе всичко по силите си. Тогава защо изпитваше тази разяждаща вина, сякаш грешката беше нейна? Том не би искал тя да се чувства така. Единственото разумно нещо, изречено от Джес, беше, че саможертвата на Том — всичко, което бе сторил и изтърпял, за да могат двете с Ели да останат живи, — не биваше да отива на вятъра. Том би искал тя да продължи живота си, а не постоянно да се упреква.

„Старая се, Том, но за какво се боря всъщност? Да остана жива, само за да не съм мъртва, просто не е достатъчно.“

Изпита острата нерационална потребност да се засмее. Боже, безпокоеше се за смисъла на живота, при положение, че най-вероятно щеше да свърши накълцана на порции суши.

- Ей, ти. — Алекс вдигна поглед и зърна Шарън, която я изучаваше с очи. — Жената стискаше пакета с полуготова храна в едната си ръка, а с другата бодеше с вилицата си от макароните със сирене. — Добре ли си? — попита тя с уста, пълна с полусдъвкани макарони.