Илса Бик - Сенки

Джед имаше право. Ако ветераните от Виетнам приличаха поне малко на днешните ветерани, със сигурност разполагаха със здрава мрежа, а връзката помежду им беше за цял живот. Том нахлузи синджира на врата си и прибра плочките под ризата си.

- А другата къде е?

- При Майкъл. Това там е неговата плочка, която ни донесоха у дома. Вечерта преди погребението обаче пъхнах в дрехите му една от своите, за да не е сам. — Джед постави ръка на рамото на Том. — Сега и ти няма да си сам.

На вратата се почука. Всъщност три пъти: отсечено и равномерно.

„Проклятие.“ Грейс смръщи вежди. Джед беше подранил, но… обикновено той използваше южната врата. Във всеки случай не би почукал.

Отново почукване.

- Грейс, аз съм.

Раменете ѝ се поотпуснаха едва-едва. Гласът ѝ беше познат, но сега не беше време за това. Трябваше да измисли начин да се отърве от него. Той не биваше да вижда масата и подаръците.

- Грейс?

„Хайде, действай.“ Тя хвърли бърз поглед към хронометъра, който беше по средата на деветия оборот. Не би трябвало да ѝ отнеме повече от двайсет секунди да отвори вратата. Имаше достатъчно време.

„Една хилядна, две хилядни… Ще му кажа, че не може да остане. — Тя излезе от западната стая и пое по късия коридор, водещ към входната врата. — Три хилядни, четири… Ще бъда категорична, а след това ще затворя вратата и повече няма да отварям, каквото ще да става… Шест хилядни. — Тя отвори вратата, примигвайки срещу силния вятър. — Седем…“

Думите, които трябваше да изрече, се събраха накуп в устата ѝ, също като онази миниатюрна планина от зрънца. Отвори уста, ала оттам не излезе нито дума. Веднага позна възрастния мъж в черната му парка и твърде голяма авиаторска шапка, нахлупена толкова ниско над очите му, че трябваше да отмята глава назад, за да вижда къде върви.

Другите двама — с изсечени и сурови лица, също на преклонна възраст, каквито бяха всички хора в последно време — ѝ бяха непознати.

Трима мъже . За един кратък миг ѝ се стори, че има дежавю . Не се намираше в хижата, светът не бе отишъл по дяволите, а хората от Военноморските сили бяха пристигнали в мига, в който тя излизаше навън с онези мерителни лъжици в ръка — макар че посмъртно не можеше да си спомни за какво ѝ бяха.

Тогава забеляза конете.

Трима мъже, две пушки.

Но шест коня.

„Мъжете са трима. — Усети как въздухът пресушава езика ѝ, а гласът ѝ се изпари като мехурчета от газирана напитка. — Един кон за него, но не и за мен или за Джед, защото те не са тук заради нас — и това прави четири.“

„Тогава къде са другите двама?“

Тя изви поглед към възрастния мъж с неговата нелепо огромна шапка.

- Абел?

Събота вечер.

- Това не ми харесва. Няма ги прекалено дълго, още от зазоряване, а те не ходят на лов през деня. Освен това запалиха огън в снега . Какъв е смисълът? — Шарън зачовърка с мръсния нокът на показалеца си в голямата сълзяща язва на дясната си буза. Раната, пихтиеста и противна на вид, се намираше точно в средата на една зелено-сива татуировка на мрежа и приличаше на смачкан паяк. Шарън хвърли свиреп поглед към Пъпчивия, седна на ниската масичка за кафе вляво от огъня, който Алекс бе запалила, след което се втренчи също толкова подозрително в самата Алекс. — Защо не се върнаха в лагера?

- Откъде мога да знам? — отвърна с въпрос Алекс, въпреки че мястото трудно би могло да се нарече лагер. От металическата миризма на твърдия лед и онова, което успя да различи на оксъдната светлина, предполагаше, че Променените са се настанили във вилата, намираща се край езерото: претенциозна и доста просторна викторианска постройка с безвкусна украса, люлка на верандата и дори пилон за знаме. Пъпчивия и Белязаната, мускулната сила на глутницата, ги бяха натикали в малката къща за гости, пропита със застоялия лъх на сяра и гранясала мас от една прастара порция пържени яйца. В сравнение с порутените бараки и леденостудени навеси от последната седмица това място приличаше на палат. — Не знам нищо повече от теб.

Шарьн се изкашля през смях. А Алекс реши, че се е сблъсквала с използвани по време на физическо чорапи с по-приятна миризма.

- Не ме баламосвай — каза Шарън. — Нали имам очи. Ами онзи твой приятел?

- Боже мили — обади се Рей. Доскоро доста пълничък, сега коремът му беше хлътнал като празна хартиена кесия. Той обви ръка около раменете на жена си Руби и я притисна към себе си. — Да не влошаваме още повече нещата.