Илса Бик - Сенки

- Разбира се, че не — отвърна Шарън. В гласа ѝ прозвуча неподправена обида. — Просто изтеглихме късата клечка.

- Късата… — Алекс зяпна от изумление. — Решили сте с лотария ?

- При нас така се избира — сви рамене Рей. — Но, разбира се, хората от всяко село или група сами решават по какъв начин ще го направят.

- Но ти можеше да останеш — обади се тихо Руби. — Рей, ти не трябваше да идваш.

- Ти си моя жена — отвърна Рей. — Щом отиваш ти, отивам и аз.

- Никой от вас не е трябвало да го прави! — С периферното си зрение Алекс забеляза, че Пъпчивия обръща глава, за да хвърли един поглед, ала беше толкова отвратена от думите на Рей, от нещата, които тези хора намекваха , че изобщо не ѝ пукаше.

- Напротив. Налагаше се заради доброто на всички останали — каза Руби.

- Явно прекалено дълго сте в компанията на Шарън — отвърна Алекс.

- Мери си приказките — предупреди я Шарън.

Но Алекс не ѝ обърна внимание.

- Какво добро има в това да умрете? Да напуснете доброволно града, за да бъдете изядени? Защо сте постъпили така? Защо изобщо сте се съгласили?

- Ти си от Рул — каза Шарън. Гласът ѝ прозвуча учудващо ниско и треперещ от ярост. — Идваш от това проклето село и си позволяваш да ни наставляваш? Нали тъкмо вие предложихте идеята… — Тя млъкна, забелязала израза на лиието на Алекс. — Какво има?

- Аз… — В своето объркване, разсеяна от внезапната бъркотия от тежки миризми, Алекс едва не изтърси нещо, което би я издало.

Но тогава Пъпчивия изправи отпуснатите си рамене толкова рязко, че останалите също осъзнаха, че нещо не беше наред.

- Какво? — попита отново Шарън, когато Променения се изправи и насочи към тях дулото на пушката си. После се обърна към Рей и Руби: — Боже, може би са хванали някого.

- Да се надяваме — отвърна Рей. — На всяка цена трябва да хапна нещо.

„Ето каква била работата. — Алекс последва останалите, щом Пъпчивия ги подкара към вратата с насочено към тях оръжие, като не спираше да обмисля чутото. — Ето какво е имала предвид Руби за споделянето на провизиите. Хората, които биват отпратени, носят със себе си храна. Не много, но все пак достатъчно, за да могат Променените да нахранят стадото си и да продължат нататък.“

Тя проследи с поглед Пъпчивия, който накара Рей да отвори вратата. Огънят премигна, щом в стаята нахлу леденостуден въздух и сняг. На двайсет и осем метра оттам Белязаната бе извърнала поглед от пращящия лагерен огън към гората.

„Надушва ги също като Пъпчивия. И като мен, но аз долових миризмата въпреки затворената врата.“ Това не вещаеше нищо добро. Обонянието ѝ определено се усилваше и затова предусещаше безпогрешно ходовете на Пъпчивия и Белязаната.

А сега какво? Ами ако обонянието не я лъжеше?

Това щеше да значи, че всички бяха изтеглили късата клечка.

Ако не беше светлината на електрическото фенерче, Джед можеше да забележи, че нещо не е наред, още преди двамата с Том да се изкачат нагоре по хълма, само на тринайсет метра от последните дървета. Но той беше свел очи към проблясващия в краката му сняг и когато вдигна случайно поглед към хижата, веднага разбра какво не беше наред.

С падането на нощта западният прозорец пулсираше с оранжево-сребристо сияние, хвърляно от огъня, на който Грейс готвеше. Да беше някоя друга вечер, Грейс непременно би запалила свещ или колмъна, ала днес държеше в хижата да е тъмно заради изненадата. Въпреки това Джед зърна ясно очертания силует на жена си и буквите, залепени на висяща над масата лента: „ОБИЧАМЕ ТЕ, ТОМ“. Все пак в това нямаше нищо необичайно.

Но тогава забеляза, че лъскавите думи затанцуваха и затрептяха, гирляндите премигнаха на светлината — а за това, разсъждаваше той, беше необходимо да има течение, което бе възможно само ако някой затваряше предната врата.

Затова Джед се досети незабавно: нещо не беше наpeд. Дори да бе имал някакви съмнения, ше се стопиха напълно при вида на онази глупава авиаторска шапка. А това, че изчака орловият му поглед да се приспособи и лицето на собственика ѝ да изплува в полезрението му, беше чиста формалност.

„Абел. — Джед проследи с поглед съседа си, който се отдалечи в дъното на стаята. — Какво, по дяволите…“

Тогава забеляза че Абел не е сам. Спътникът му беше грубоват мъж с бузесто лице. Малко над седемдесетте, помисли си Джед, само дето тази пушка изглеждаше доста заплашително.

- По дяволите — каза Джед, спирайки толкова рязко, че Том едва не се блъсна в него, — забравих за проклетия филипс. Грейс се оплакваше, че кракът на стола се клател.