Илса Бик - Сенки

- Купища оръжие — измърмори Шарън.

- Да — въздъхна Алекс, доволна, че може да насочи вниманието си към нещо друго , различно от Черната вдовица и Леопарда, изучаващи взаимно сливиците си. Тогава зърна едно хлапе, което размахваше узи. Откъде, по дяволите, бяха взели тези автоматични оръжия? — Тук има твърде много пушки. Не е възможно всичките да са техни. Мисля, че са се сдобили с тях като плячка, също като раниците. Въпросът е с кого са се сражавали?

- Искаш да кажеш, кой е достатъчно луд , за да се бие с тях — поправи я Шарън.

- На кого му пука? Крайно време е някой да прояви малко кураж. — Рей замълча за миг, след което се наведе напред. — Слушайте, те са там, а ние сме тук . Ако разбирате какво имам предвид.

- Лоша идея — измърмори Шарън.

За първи път Алекс беше съгласна с нея.

- Разполагат с оръжие. Ще ни намерят за нула време, освен ако бурята не ни довърши преди това.

- Не е толкова сигурно — изсъска Рей. — Нали ги видяхте. Сега са превъзбудени, разконцентрирани. Хайде, Алекс, нали все обясняваш как трябва да си обираме крушите.

- Да — обади се Шарън, — но да получи куршум в гърба, едва ли е представата ѝ за…

В гората отекна яростен вик. Дори Пъпчивия подскочи, след което всички Променени присвиха очи към непрогледния мрак.

- Божичко — възкликна Рей. — Кой…

„О, не.“ Даже да не беше забелязала погледите, които Пъпчивия и Белязаната си размениха, даже да не беше разчела езика на тялото на останалите или да не беше си спомнила, че с много малко изключения Променените не разговаряха помежду си и не издаваха никакви звуци, пак щеше да разбере. Въпреки това тя подуши въздуха и опита миризмата с език, надявайки се, че греши.

Но не грешеше.

Първо отекна едно прас , последвано от звука на трошащо се стъкло, и тогава панорамният прозорец се пръсна. На дървения под заваляха назъбени парчета стъкло. Нещо изсвистя покрай ухото ѝ, разсичайки въздуха, и в мига, в който куршумът премина през кости и плът, се чу едно по-меко пуф . Главата на мъжа се отметна назад почти в същия момент, в който черепът му избухна с тъп и джвакащ звук като премазана от камион тиква. Мъжът рухна на земята.

Грейс никога не бе била спортна натура. Имаше крехко и не много силно тяло, но омразата и мъката вляха в жилите ѝ кураж и бързина. Спускайки се покрай нищо неразбиращия Абел, който продължаваше да стои с абсурдната си шапка, опръскана с мозъка на ловеца, тя грабна един тиган с дясната си ръка, завъртя се и замахна. Тиганът изсвистя във въздуха и в промеждутъка, през който се приближаваше към целта си, Грейс си помисли: „Жалко, че не е стик за голф; стикът щеше да е много по-бърз, с по-голям кинетичен момент на движение, по-малка маса за преодоляване…“.

Абел тъкмо се обръщаше. Прозвуча едно глухо туп — като че някой режеше маруля на дървена дъска, за да отстрани стъблото, — последбано почти моментално от смразяващо кръвта лепкаво противно хрущене. Лицето на Абел избухна в кървава експлозия. Зъбите му се разпиляха на пода с барабанящ звук като ориз, сипещ се по дървена повърхност. Абел дори не извика. Той залитна няколко стъпки назад и разпери ръце като непохватно хлапе, което се опитва да усвои стъпките на джаза. И тогава тялото му полетя право назад. Главата му отскочи от грубия дъсчен под. Очите му бяха изцъклени, устата — разтворена, а вътре се виждаха окьрвавените изпочупени корени, където се бяха намирали зъбите му само допреди няколко секунди. На останалата част от лицето му зееше дупка. Гърдите му не се движеха, ала краката и ръцете му продължаваха да потръпват, докато и последните капки живот се отцеждаха от мозъка му.

Общо време от мига, в който куршумът бе влетял през прозореца, до този момент: седем секунди. Може би мъничко повече.

„А сега към спалнята. — Тиганът издрънча на пода. — Скоростта на звука е равна на корен квадратен от абсолютната температура, разделена на моларната маса.“ Вторият ловец я беше оставил сама с Абел и вече мъртвия си партньор. Което означаваше, че той и другите двама мъже, които още не бе виждала, биха чули звука от изстрела в гората и последвалия го дъжд от стъкло малко по-късно, отколкото ако беше лято, тъй като в студения въздух звукът се движеше мъничко по-бавно. Разполагаше с време между девет и петнайсет секунди, помисли си тя, но имаше твърде много променливи, които не би могла да предвиди.

„Ако хората навън заобиколят зад къщата, за да се ослушат, ще разполагам с повече време. Но ако не го направят… идвам, Джед, идвам.“ Тя се завтече към вратата на стаята, обута с пухени пантофи, и тогава усети как се подхлъзва и губи равновесие. Краката ѝ отхвръкнаха назад, сякаш се опитваше да бяга върху лед, и в следващия миг вече падаше. При последвалия силен разтърсваш сблъсък тя пое тежестта на удара първо с десния си крак, а после с бедрото. Долови две остри отчетливи пропуквания, при което тазът ѝ пламна от болка, която плъзна нагоре по гръбначния ѝ стълб. От гърлото ѝ се изтръгна вик и тя си пое дъх, за да изкрещи отново, но тогава устата и носът ѝ се напълниха с кръв, тъй като се бе приземила по лице в растящата локва от кръвта на мъжете. Изкашля се слабо, опитвайки да прочисти гърлото си, при което ѝ се повдигна. Десният ѝ крак лежеше изкълчен, извит под неестествен ъгъл, а болката беше толкова непоносима, че се боеше да помръдне. Миг по-късно осъзна, че това е невъзможно.