Илса Бик - Сенки

„Трябва да се изправя. — От бакърената миризма на всичката тази кръв ѝ прилоша. В гърлото ѝ се надигна вълна гадене. Бедрото ѝ гореше от болка, която караше мислите ѝ да текат разбъркано. — Количеството на кръвта в тялото зависи от теглото, а аз съм толкова дребна… Трябва да се изправя, да се добера до спалнята… Джед, Джед…“ Въпреки силните удари на сърцето си долови ясното щракване и проскърцване на врата.

„Някой идва. Трябва да се изправя, трябва, трябва!“ Ала не бе в състояние да помръдне. Дишаше тежко като останала без въздух пъстърва; не можеше да повдигне главата си. Дори калкулаторът в мозъка ѝ бе спрял. Какво количество кръв течеше във вените ѝ? Мозъкът ѝ беше блокирал; цифрите просто не се появяваха.

Гледаше как локвата кръв вибрира и се къдри на вълнички, докато някой с тежки ботуши се приближаваше към нея. Тогава ботушите изникнаха в полезрението ѝ и Грейс установи, че не са каквито бе очаквала — ботушите бяха мръснобежови, с цвета на пясъчни дюни, а не черни или тъмнокафяви. Заради тежката ръждива воня на кръвта тя долови миризмата им със закъснение: плътна и едновременно с това леко сладникава.

Бензин.

Въздухът се изпълни със статичен шум и тогава последва серия потраквания — отчетливи и ясни. Тези звуци напомниха на Грейс за цикадите през горещите летни дни. Темпото, с което цъкаха цикадите, зависеше от температурата, но тези потраквания не бяха ритмични. Някакъв код. Може би дори морзов код, предаван по радиоприемник. Последва пауза, след което собственикът на ботушите започна да потраква в отговор.

Комбинацията беше напълно непонятна за Грейс. Навремето брат ѝ беше скаут орел 1. Той би могъл да й каже какво означаваха тези потраквания, само че беше мъртъв. Или поне доколкото тя знаеше.

Високо над ботушите отекна непознат глас, който не принадлежеше на никой от мъжете, които бе видяла:

- Значи е момче. Toм — изрече бавно името, сякаш го опитваше на вкус. — Къде е той?

„Бягай, Том.“ В устата си Грейс усещаше кръвта на стареца, смесена със собственото ѝ повръщано. Болката в хълбока и крака ѝ пулсираше едновременно със сърцето ѝ.

- Нека ти кажа нещо. При други обстоятелства щях да направя от теб кюфтета или печени пържоли за Чъкитата. Само че това място се намира на края на света, а ти си една кльощава стара бабичка, така че не си струва усилията. Затова в твоя случай ще направя изключение.

„Бягай, Том. — Заради строшения прозорец в стаята започваше да нахлува студ. — Бягай, бягай…“

- Ето как ще постъпя — изрече гласът. — Кажи ми къде е той и обещавам да те убия веднага. Един куршум в главата и после сладки сънища. Но ако не ми кажеш…

„Въздухът е леденостуден; всичко е въпрос на време. Началната скорост на куршума зависи от…“

- Ще оставя огъня да говори вместо теб. Може би ще умреш от вдишаните газове, преди огънят да е свършил своето, или пък белите ти дробове ще пламнат от горещината и така ще се задушиш. А може би не. Може да останеш в съзнание през цялото време, докато огънят те поглъща жива.

„Скоростта на звука е…“

- Добре тогава, ще броя до три.

„Не, няма да бъде до три, не точно. Мисълта тече със скорост триста милисекунди, а времето за извършване на съответното действие зависи от…“

- Едно.

„Няма да е точно до три. — Тя си пое дъх и го задържа. — Три секунди и все пак ще остане достатъчно време, така че ако той е наблизо…“

— Две.

„Бягай, Том, бягай, бягай…“

- Тр…

- Бягаааай , Том, бягаааааааай! — изкрещя Грейс, а думите изригнаха от устата ѝ, защото мисълта беше там, на прага на съзнанието ѝ, и защото имаше достатъчно време, точно колкото да…

1Най-високата степен в програмата на американските бойскаути. — Б. пр.

От гората c тежка крачка се появиха още шест деца нинджи. Впрегнали всички сили, дъхът им излизаше на бели кълба пара. Всеки от тях влачеше подире си по една дълга нащърбена пластмасова шейна с цвят на пожарникарска кола.

- О, боже. — Руби закри устата си с ръце. — Това са деца .

Общо дванайсет. Съвсем мъртви. Момичета и момчета. По две в шейна, проснати нехайно едно върху друго в плетеница от вдървени ръце и крака и разбъркани коси като трупове от концентрационен лагер. Някои от тях бяха разстреляни с куршум в главата, забеляза Алекс. С нищо не можеше да се сбърка това сълзливо трето око или обезформените черепи. Но повечето бяха с прерязани гърла и широки лигавници от замръзнала кръв. Някои от тях — всъщност повечето — бяха издъхнали с широко отворени очи и уста, застинали в последен безмълвен писък.