Илса Бик - Сенки

„Копелета, ще ви избия всичките. — Дробовете му се наляха с олово. — Ще ви избия…“

- Слушай, хлапе, можем да го направим по лесния или по-трудния начин. Не искаме да те нараним, но стреляш ли по нас, ние също ще ти отвърнем. Така че отвори вратата и излез бавно навън с вдигнати ръце.

Мъжът се намираше на около четирийсет и пет метра от къщата, помисли си Том, може би леко вдясно, в което имаше логика, тъй като там беше гората. Това предреши всичко.

- Какво искаш? — Всъщност пет пари не даваше за това, но искаше да спечели време.

- Само да дойдеш с нас. — В следващия миг мракът избухна в жълта светлина, която запали плъзгащия се прозорец над главата на Том. Светлината заигра по къщата, като се местеше ту надясно, ту наляво. Но по този начин му направиха услуга, така вече виждаше ясно машините: ветроходната шейна вдясно и малко по-нататък снегохода. Мотоциклетът „Роуд кинг“ на Джед беше прибран най-отзад, скрит зад походното легло и пропановия нагревател.

Кучето изскимтя отново. Миг по-късно Том долови миризмата: леко задушливия мирис на горяща дървесина. Тъй като знаеше достатъчно за огъня и дима, обонянието му различаваше лесно отделните миризми. Дървен материал, напоен с газ или друго възпламеняващо вещество, и някаква миризма, която беше много различна. Запалените тъкани и синтетични материали воняха на химикали. Хижата гореше.

Онези копелета бяха хитри — опитваха се да го надхитрят. Знаеха добре, че той нямаше къде другаде да отиде. И сега беше ред на къщата на езерото. Щяха да го изкарат навън с огън.

- Надушваш ли това, хлапе? — прозвуча още по-отбли- зо. — Хайде, така правиш нещата само по-трудни за теб самия.

Той грабна бързо раницата и натовари екипировката си на задната седалка на ветроходната шейна, остави пушката на мястото за краката и взе да прехвърля през ума си нещата, които трябваше да свърши — точната последователност.

Всичко зависеше от това колко бързо ще се досетят. И дали ще намерят начин да го последват. Той хвърли поглед към снегохода. На зърнестата светлина дупката, оставена от извадената запалителна кутия, приличаше на празна очна ябълка. Ала жиците още висяха там.

„Снееоходът е по-бърз. Освен това има фар. Единият може да стреля, докато другият шофира.“

Това нямаше да стане.

- Хайде, хлапе! — Светлината промени ъгъла си, когато ловците стесниха кръга около него. Вътрешността на къщата помръкна.

- Тук, Райли — изсъска Том и потупа задната седалка. Щом кучето скочи в шейната, той се спусна към плъзгащата се врата. — Добро момче. Стой тук. — Промуши ръка през чугунената брава, запъна крака и пренесе тежестта си върху здравия си десен крак. Пое дълбоко дъх. И тогава напъна.

„Направи го.“

За малко да прекали с приложената сила. Вратата се отвори с лекота, смазана добре по препоръка на Джед, а металните колела се плъзнаха по релсите като топка за боулинг по лъскав под. В къщата нахлу силен студен вятър, довявайки миризмата на горяща дървесина и разтопена пластмаса. Тогава Том се завъртя на пети и се спусна към шейната. Светлината навън внезапно се премести с приближаването на ловците. Пет секунди, може би десет. Скачайки на предната седалка на спитфайъра, той включи запалването и напомпа акселератора, за да подаде гориво на двигателя. Със закъснение от една милисекунда двигателят взе да стърже, да кашля, да ръмжи…

Но не зацепи.

„Хайде, хайде, хайде!“ Отвън проехтя вик. Светлините се раздвижиха; до слуха му достигна шум от трошене на ледени клони. Приближаваха се бегом. Той стисна зъби и неохотно даде на двигателя още две безценни секунди, с каквито не разполагаше, след което опита отново.

„Задави ли се, край с мен. — По врата му потече пот. — След малко ще се появят и ако аз още съм тук…“

Двигателят оживя с високо пресекливо ръмжене.

И шейната потегли.

Малкото момченце беше с тъмна коса и искрящи от ужас очи, но Алекс веднага забеляза приликата. По лицето и ръцете му имаше кръв, но доколкото виждаше, това беше всичко. Така че кръвта може би беше на брат му.

- Даниел! — извика момченцето. — Даниел, добре ли си?

- Всичко е наред, Джак. — Даниел се опита да се изправи на крака. — Не се тревожи, чуваш ли?

- Но какво ще правят с нас? — Гласът на Джак звучеше напрегнато, а устата му бе стисната, образувайки ярка тънка черта. Той беше много малък, приблизително на възрастта на Ели. По бузите му се стичаха едри сълзи, смесващи се със засъхналата кръв, и по този начин изглеждаше, сякаш пролива кървави сълзи. — Ще ни изядат ли?