Илса Бик - Сенки

Надвисналата наоколо миризма, пропита от страха и ужаса на тези мъртви деца, заседна в гърлото ѝ, но освен нея Алекс долови и лек намек за оръжейно масло и барут. Разтворител, а също и купчина сажди, изстъргани от почерняло огнище. И тогава Алекс проумя, че това не бяха просто деца.

Тези деца са били войници.

Появиха се още две деца нинджи. Те също влачеха нещо дълго подире си, плувнали в пот като каубои, които се бореха с разбеснял се бик.

Което не беше далеч от истината.

Беше висок като Крис и Вълка и мускулест като Том. Светлорусата му коса беше вързана на къса конска опашка с парче кожа. Предполагаше, че на възраст е колкото Крис, плюс-минус една година. Парката му беше разкъсана, така че разкриваше огромния начертан с кръв паяк, разперил крака върху ризата му отляво, ниско долу. По лицето и по шията му също имаше размазана кръв. Ръцете му, изложени на студа, бяха алени.

- Ко-копелета. — Момчето се съпротивляваше, като дишаше тежко, а дъхът му представляваше накъсано стенание, пропито с болка. — Трябваше да ви убия, когато имах въз… — От гърлото му се изтръгна висок писък, тъй като Пъпчивия заби юмрук в стомаха му. Щом двамата нинджи го пуснаха, коленете на момчето се подвиха като сгъваеми ножчета. То повърна, след което се отпусна в снега, опитвайки се да обгърне наранената си страна с ръка, оцапана с кръв.

- Мо-моля ви, оставете го. — Чертите на лицето му бяха изкривени от дълбоко отчаяние и болка. — Моля ви . Вземете мен вместо…

- Даниел? — Думата проехтя като писък, пронизителен звук, долетял от мрака на гората. — Даниееееел ?

- Проклятие — изруга Шарън.

„Не. — Пред очите ѝ внезапно се спусна воал от сълзи и замъгли лагерния огън и всички онези тела, превръщайки ги в размазана дъга. — Стига толкова; пощади поне това дете.“

Викът отекна отново, но този път неразбираем и несловесен — чист звук, тънък и пронизващ като лазер. Миг по-кьсно от мрака изникна още един нинджа. Теглеше нещо, като залиташе леко заради впрегнатите усилия, но въпреки това бе широко ухилен като рибар, който току-що бе хванал улова на живота си.

- Мили боже — възкликна Рей.

Когато проехтя изстрелът, Том тършуваше из кутията с инструменти, захапал между зъбите си писалка с фенерче на върха, за да освободи ръцете си. При този неочакван звук той подскочи, а зъбите му издрънчаха в метала. Кучето изскимтя, след което започна да ръмжи.

„Какво беше това, по дяволите? По какво стреля Джед?“ После долови краткия интервал, застъпващите се ехтежи и мозъкът му, така привикнал към звуците на оръжейна стрелба, моментално зацепи: два изстрела с интервал не повече от половин секунда, ако имаше и толкова. А после тишина.

„Джед! — Филипсът издрънча на циментовия под. Том изгаси фенерчето, свали раницата си и грабна пушката. Той зареди пушката в движение и малко преди да изскочи през вратата, успя да се овладее. — По-кротко. Каквото и да е станало, не можеш да го върнеш назад. Натъкнеш ли се на засада, няма да помогнеш на никого.“

Два изстрела и три възможни сценария: двама стрелци, взели на мушка Джед и натиснали едновременно спусъка. Или Джед е стрелял пръв, а другият го е забелязал в последния момент. Или пък Джед е пуснал предупредителен куршум, след което другият…

„Не. Не мога да мисля за това, не още.“

- Долу , Райли — изсъска той. Кучето незабавно се подчини. Тогава Том залегна и се ослуша. Нищо. Никакви изстрели. Нито викове. Нито пък сигнал от Джед. Вледеняващо предчувствие стегна гърдите му. Трябваше да се махне оттук. Плъзгащата се врата се отваряше на запад, в самото езеро; основната врата беше отдясно, но тя би му свършила работа само ако на пътеката нямаше никого. Значи, плъзгащата се врата. Щеше да се промъкне по леда, връщайки се назад…

Нов звук: висок и тънък. Кучето изскимтя. Ушите на Том пламнаха. Какво беше това? Крясък? Или по-скоро крясък и…

Далечен пукот.

Трети изстрел. По-далече, на север. Хижата.

„Грейс? — Въздухът изсвистя внезапно от дробовете му с нещо подобно на стон. Оброни чело на пушката. Металът беше толкова студен, че пареше. — Аз съм виновен, не трябваше да чакам.“

- Ей, хлапе! — Викът проехтя толкова близо, че Том се стресна. Кучето до него скочи на крака и заръмжа ниско и враждебно. — Не искаме да те нараним, хлапе! Просто излез навън!

„Ние.“ Значи, са двама. Може би трима. Или мъжът просто блъфираше. Но сега едно нещо беше извън всякакво съмнение: Джед беше мъртъв.