Илса Бик - Сенки

Това вече беше прекалено много за асимилиране. Крис усещаше как мислите му препускат в безпорядък.

- Какво общо има това с отлъчените? Или със Зоната?

- Много просто, Крис — каза Уелър. — Защо югоизточният участък, където изпращаме отлъчените, е най-слабо охраняван?

- Не знам — отвърна Крие. — Какво се опитваш да кажеш? За какво говориш?

- Говоря за това какво има оттатък Зоната. Говоря за това защо Питър изпраща отлъчените точно там и никъде другаде. Защо Питър решава, че по определени маршрути може да се пътува само в строго определено време. — Уелър се приведе напред. — Говоря за това защо Питър ни кара да крадем деца. Защо отнемаме насила децата от техните семейства?

- По дяволите, по дяволите — отвърна Лена, преди Крис да успее да се обади. — Били сте вие . Вие сте устроили засадата, за да отстраните Питър от пътя си!

- Не говори глупости, момиче — скастри я Уелър. — Питър е отговорен за много неща, които е вършил. Но въпреки това се опитах да го спася.

- Отговорен ли? — повтори Крие. — Какви са тези неща?

- Крис, отговори ми на един въпрос — започна Уелър. — Къде са децата на Рул? Къде са внуците?

- Ами, те… те са се променили, нали така? Така че… сигурно сте ги убили.

- Но къде са гробовете им? Всички тукашни са погребани в Рул, дори Променените, които се наложи да застреляме. Но колко деца е имало според теб в едно село с население от две хиляди души? Ще ти кажа само, че със сигурност няма достатъчно гробове. Така че въпросът ми е… къде са останалите деца?

- Аз… — Гласът на Крис прозвуча дрезгаво и пресекливо. — Не знам. Заминали са. Избягали са. Просто… просто ги няма .

- Така ли мислиш? — Уелър се наведе напред. — И защо си толкова сигурен?

1Традиционна немска наденица. — Б. пр.

Нищо. Нито сънища, нито звук. Нито мисъл. Просто… нищо.

И тогава болка: раздиращ писък, който ехтеше ли, ехтеше. Гласове също, но те преливаха един в друг: „Дръжте го… по-внимателно… влошава се… бързам колкото…“. Викове и други звуци, но те бяха объркани и неуловими като ефирна мъгла. Едва към края — точно преди всичко да потъне в мрак — в съзнанието му премина една-единствена отчетлива мисъл: тези ужасни смразяващи писъци бяха негови.

Отново нищо. Отново мрак. Само от време на време в съзнанието му проблясваше искрица живот като стар двигател, който отказва да запали, колкото и нежно да натискаш педала. Понякога долавяше собствените си стонове, както и някакви писъци, които му се струваха далечни… сякаш идеха от другаде — като гласове, уловени в онези въздушни балони от рисуваните истории.

Пак нищо, този път по-дълго.

И тогава внезапно се върна в съзнание с един мощен всепогльщащ писък на болка. Преходът го разтърси. Тялото му бе погълнато от нажежена до бяло агония, но самият той все още тънеше в мрак. Очите му не се отваряха. А може би бяха широко отворени, без да си дава сметка за тоба.

„О, боже, аз съм сляп, аз съм сляп, аз…“ От гърлото му се изтръгна нов вик и той напрегна сили да раздвижи тялото си… но напразно.

- Спокойно — каза му някой. — Успокой се, аз съм тук.

Не можеше да определи дали гласът принадлежеше на мъж, или на жена.

- Аз… аз… — изхъхри той, след което се опита да завърти глава, но тогава нова стрела от яркочервена болка прониза цялото му същество и той изкрещя.

- Спри. — Една ръка докосна рамото му. — Опитай се да не изпадаш в паника.

Ако не го болеше толкова много, би могъл да се засмее. „Господи, какво не ми е наред?“ Долавяше собствената си миризма: вкиснала плът, засъхнала кръв и страх.

- Не… в-виждам … не мога да м-мръдна .

- Това е защото си завързан, друже. — Този глас определено принадлежеше на мъж. В него се усещаше суровата нотка на издадена заповед, но също и тегнещата умора на старостта. — Ти си борец, ще се оправиш.

„Завързан ли?“ Сърцето му се качи в гърлото.

- К-Кинкейд… к-къде…

- Спокойно. — Отново първият глас: нежен контраалт. Жена. — Дълго време си прекарал навън и се наложи да превържем очите ти, за да предпазим роговиците от разраняване. Така че се успокой. — Тя плъзна пръсти по бузите му и дръпна рязко. Кожата му се изопна, докато накрая лепенките не се отделиха. Въздухът погали затворените му клепачи. — Опитай сега.

Самото усилие да отвори очи изискваше огромна концентрация. Мускулите му оказваха съпротивление като отдавна неизползван механизъм, покрит със спечено масло и нечистотия. Появи се лъч сребриста светлина и тогава клепачите му се затвориха отново. Нов пристъп на паника стегна гърдите му.