Илса Бик - Сенки

Синди се питаше какво е станало с телата. Би трябвало да има цели купища, ала не бе забелязала нито един да се носи във водата. Преди доста време бе гледала един филм за потънала подводница. Най-противната част бяха телата, които изплуваха като коркови тапи, с накъдрени като водорасли коси. Може би в мината бяха погребани и телата на много нормални хора. Не че искаше да ги вижда, ала ѝ беше невъзможно да не мисли за тях.

- Аз пък избягвам да мисля за това — каза тя. — Мама… тя казваше, че лошите неща се забравят с времето. Том, трябва само да поискаш да спреш да мислиш за това.

Стори ѝ се, че Том претегля наум думите ѝ.

- Може би тъкмо в това е проблемът. Ако спра да се взирам в мината, значи, да спра да се взирам и в нея . Предполагам, че от дълго време насам очите ми не виждат нищо друго. И може би това никога няма да се промени.

- Минаха само няколко дни — обади се ЛЬк.

- Не, Люк — отвърна Том. — Минаха много, страшно много месеци.

- Какво имаш предвид? — попита объркана Синди.

Мълчанието му се проточи толкова дълго, че тя изгуби надежда да получи отговор, ала накрая той каза:

- Афганистан. Там имаше едно училише. Беше за момичета, само че хората се страхуваха да изпращат децата си там, защото талибаните, военните диктатори, местните лидери… те бяха против тези неща. Не искат момичетата им да бъдат образовани. Затова палеха училищата, обгазяваха ги, избиваха учителите. Пред нищо не се спираха. Когато ни разквартируваха на това място, обещахме на селото, че ще пазим децата им и на всяка цена ще се погрижим училището да остане отворено. Само че не се получи точно така.

- О — възкликна Синди, хвърли бърз поглед към Люк, който само поклати глава, и отново се обърна към Том. — Какво се случи?

- Взривиха го.

- От самолет ли? Или с реактивна граната?

Когато Том поклати глава, Люк попита:

- Да не е бил терорист-самоубиец?

- Да. — Пауза. — И не.

- Не раз… — Гласът на Люк пресекна и той се изкашля. — Не разбирам. Как така и да, и не?

- Защото — започна Том и се обърна да ги погледне — завързаха експлозивите за децата. За две от тях: малко момченце и малко момиченце.

- О — възкликна ужасена Синди и сърцето ѝ се сви. — О, не. На колко години бяха? — Боже, какво значение имаше това?

- Не знам. Най-много на шест-седем. Но човекът, сглобил бомбите, си е разбирал от работата. Осъзнах твърде късно, че нямаме достатъчно време да обезвредим и двете. Разполагах с около трийсет секунди. Така че се наложи да избирам. Трябваше да реша кое дете ще ж-живее и к-кое ще оставя д-да… — Настъпи мълчание, след което гласът на Том прозвуча още по-гневно: — Принудиха ме да решавам кое дете заслужава да бъде спасено, не разбирате ли?

- Божичко — изрече Люк, а Синди едва се сдържа да не стисне ръката му и да не извика: „Не го питай кое дете е избрал! Да не си посмял!“.

- Всеки ден го преживявам отново — прошепна Том. — Сънувам го. Чувам го, усещам миризмите… топлината, която се излъчваше от скалите, прахоляка, приятеля ми, който крещеше: „Срежи жицата, срежи жицата, срежи проклетата жица…“. — Той пое пресекливо дъх. — В последния миг, когато изборът беше направен и вече нямаше връщане назад, погледнах назад, защото ми се струваше нередно да извърна очи, защото някой трябваше да запомни… и тогава в-видях… в-видях лицето ѝ…

„Момичето. Явно нея е оставил да…“ Синди дишаше тежко. Какво е правилно да се каже в такъв момент? Опита се да си представи какво е да гледаш отстрани как едно момиченце избухва на парчета. Майка ѝ не ѝ позволяваше да гледа филми и да играе на компютърни игри, в които имаше насилие. Какво караше хората да смятат, че в убиването, пък било то и наужким, може да има нещо забавно?

- Споменът е също като кръвта. Колкото и да се опитваш да я отмиеш, петното завинаги ще остане там. — Последва дълга пауза. — А сега си вървете — каза Том. Гласът му отново бе станал безжизнен, лишен от всякаква емоция. — Не се тревожете. Добре съм.

- Аз обаче не съм — отвърна Люк. Лицето му беше бяло като платно, а в очите му имаше сълзи. — И мисля, че скоро няма да се оправя. Аз съм виновен. Аз те накарах да си тръгнеш. Ако не бях аз, щеше да останеш. И може би щеше да я спасиш.

- А може би не — отвърна Том, а Синди си помисли, че ако гласовете бяха нещо материално, гласът на Том щеше да е от камък. — Тя беше прекалено далече. И сега и двамата щяхме да сме мъртви.

„Каквото е желанието ти в момента. — Вече знаеше това без капка съмнение. — Иска ти се да бе умрял заедно с нея.“