Илса Бик - Сенки

Люк накара кучето да легне на земята, след което двамата със Синди се заизкачваха по стъпалата. Вътре в църквата беше сумрачно и студено като в гробница. Те заобиколиха нефа и поеха по една странична пътека, водеща към стълбището и потъналата в прах библиотека на третия етаж. Под камерата за тръбите на органа имаше капак на пода, откъдето стигнаха до спираловидно желязно стълбище, което водеше право в камбанарията. В кулата имаше седем стълбищни площадки, до които се стигаше по железни стъпала, заковани за стените от варовик. Южната половина на седмата площадка беше заета от отдавна замлъкнал карийон 1с дървена конструкция. С всички тези педали, лостове и въжета, закачени за двайсет и трите камбани, карийонът заприлича на Синди на огромен тъкачен стан. Или може би на паяжина.

На върха на последната желязна стълба Синди се пресегна и повдигна масивната дървена капандура. Капакът изскьрца и вълна от студен въздух заля главата и раменете ѝ.

- Ехо, Том — извика тя и изкачи последните стъпала. Камбанарията беше открита от всички страни и тя хвърли поглед на север, разкъсвайки мрака с лъча на фенерчето си. От тази страна се откриваше отличен изглед към мината. Всъщност… към каквото бе останало от нея. Беше убедена, че Том ще избере тъкмо тази наблюдателна позиция, и наистина се оказа права — той седеше изгърбен на високия стол, наметнал обемист спален чувал на раменете си, а пушката с оптичен мерник, носеща име на момиче, стоеше подпряна на каменната стена. Той не се обърна, но от начина, по който наклони глава, момичето разбра, че е буден.

- Синди е. Донесох ти нещо за ядене.

Отговор не последва. Не че очакваше друго. Останалата част от камбанарията беше потънала в мрак под сянката на камбаните, които висяха от вертикални подпори, разположени зад жалузите под формата на решетка. Вярно, че осигуряваха известен подслон, но въздухът тук горе беше много по-студен и Синди започваше да замръзва. Тя потрепери, щом вятърът облиза потта от врата ѝ. Усети Люк зад себе си, който се изкачи по стълбата и затвори капандурата.

- Люк също е тук — додаде тя.

Никакъв отговор. Люк я стрелна с поглед, означаващ: „Нали ти казах“, на който Синди не обърна внимание. Тя прекоси камбанарията, остави раницата на пода, разкопча я и извади отвътре термос и чаша.

- Хрумна ми, че може да искаш малко супа. — Когато не получи отговор, тя разви капачката на термоса, при което наоколо се разнесе миризма на пиле. — Пилешка супа с фиде. Всъщност не е истинско фиде . Използвах бульон на кубчета, китайски спагети и…

- Благодаря, Синди. — Гласът на Том беше толкова слаб, че едва го чу. Без изобщо да поглежда към нея, той додаде: — Наистина не съм гладен.

Усети, че Люк се размърда, но не се обърна. Щеше ѝ се той да каже нещо. Едно „здрасти“ щеше да е добро начало.

- Да, знам — отвърна тя. Това ли беше най-подходящият отговор? Може би не. Боже, как съжаляваше, че майка ѝ не е тук. — Когато боледувах, мама ми приготвяше пилешка супа. Затова си помислих, че може да ти дойде добре. Да те ободри. — Ама че неумел опит. Да си тъжен, не е никаква болест. Това е нещо човешко. Тя остави внимателно термоса до стола и извади от раницата три вързопа. — Приготвих ти и сандвичи. Не са нищо особено. Само фъстъчено масло и няколко пакетчета леко воднист мед. Щях да донеса и кафе, само че… — Само че какво? „Само че изобщо не си мигнал, а имаш нужда от сън. И освен това кога смяташ да слезеш долу и отново да се превърнеш в стария Том?“

Той пое дълбоко въздух и когато Синди вдигна поглед към него, момичето за малко да извика от изненада. И преди беше достатъчно слаб. Но сега видът му беше изпит; скулите му бяха изскочили, а кожата на страните — хлътнала. Устните му, чиято кожа бе изгризал, бяха разкървавени.

- Защо не опиташ поне мъничко? — Не знаеше какво друго да каже.

- Не искам. — Той пое отново въздух и отклони поглед. — Най-добре се връщайте. Студено е.

- Трябва да дойдеш с нас — отвърна тя. Божичко, Люк нямаше ли най-сетне да каже нещо?

Том поклати глава.

- Още не съм готов.

- А кога ще бъдеш? — Не мислеше, че поведението му се дължи на детински превземки, но кой знае? Чувстваше се много странно. Все пак не беше майка си.

Пауза.

- Не знам. — В гласа му се прокрадна нотка на несигурност, сякаш наистина го обмисляше. — Предполагам, когато се уморя да се взирам нататък. Проблемът е… че още не съм готов да спра — отвърна Том.

Синди знаеше какво има предвид. На дневна светлина мината представляваше само една дупка в земята: черна на фона на снега, много дълбока и силно назъбена като спукан цирей, от който бе изтекла всичката гной. Миризмата беше малко по-поносима, тъй като вятърът духаше откъдето трябва, а върху водата се бе образувал тънък слой лед. Мели бе отбелязала, че вече ще има две езера, блестящи като чифт несиметрични очи. Беше една от онези ужасни гледки, които караха минаващите наблизо хора да забавят крачка: грозни и в същото време напълно хипнотизиращи.