Илса Бик - Сенки

- Мииинааа . — Далечният глас беше млад. — Мииинааа , къде си, момиче?

В този миг Мииинааа, или Мина, или каквото и да беше името на кучето, трепна колебливо. Щом кучето хвърли поглед през рамо, тя отстъпи бързо крачка назад, а после и още една. Когато се обърна отново, животното се напрегна и за миг ѝ се стори, че в крайна сметка ще ѝ се нахвърли, ала тогава то се завъртя на задните си лапи и се втурна напред с лай, следвайки гласа на момичето.

,Да бягам. — Тя се завъртя на пети и се спусна към гората. Клоните на дърветата я шибаха през лицето, драскаха кожата ѝ, скубеха косите ѝ. — Бягай, бягай, той каза да бягам…“

Гората все още беше с цвета на олово, но сред дърветата снегът не бе така дълбок и в него се вървеше по-лесно. Долови мига, в който лаят на кучетата, останали зад гърба ѝ, се промени; отново чу онзи вик и разбра, че ще го намерят. Най-вероятно нямаше да я последват веднага. Така че засега беше в безопасност.

„Бягай. — А после: — Лена, аз съм Лена. А той е Крис и каза да бягам: Бягай, Лена, бягай .“

Усещаше студения въздух като натрошено стъкло в гърлото си, но въпреки това продължаваше да се лута слепешком из гората. Нямаше представа нито къде отива, нито какво ще прави, но поне беше сама. Никой не можеше да я види.

„Аз съм страхливка. Ако имах поне капка кураж, щях да си тегля куршума или да му кажа истината и да го помоля да го направи той. Нямаше да има друг избор.“

Само че смъртта я плашеше точно колкото и мисълта да заспи. Защото не знаеше какво ще се събуди на нейно място.

„Това все още си ти. — Забеляза ярко петно, пролука сред дърветата, и усети как нещо я тегли натам като риба, хваната на въдица. Пое в тази посока. Но защо? Може би беше път. Това тя ли си го помисли? Разбира се, че беше тя. Кой друг, ако не тя, ще мисли със собствената ѝ глава? Тя ускори крачка. Ако това беше път, щеше да е в състояние да тича дори по-бързо от сега. — Това още си ти и можеш да спреш промяната.“

„Льжкиня. — Навлезе сред горичка жилави елши и остави клоните им да шибат лицето ѝ. — Не можеш, защото няма да го направиш. Страх те е да умреш, защото знаеш, че след това няма нищо — знаеш, че няма никакъв господ.“

Тя се устреми към пролуката, към тази жълтеникаво- бяла светлина, която идваше от слънцето, опитващо се да се издигне над хоризонта. Може би това щеше да я убие, както Във филмите или в книгите. Пуф ! А после нищо друго освен пепел и една спаружена сянка — също като Хирошима и онзи безименен японец, нарисуван с черна боя на фона на развалините от бетон, сред един опустошен градски пейзаж от усукани железа, купчини камък и оголена стомана. Боже, как бе възможно да помни това , а да не може да се сети за собственото си име?

„Аз съм Лена, аз съм Лена и това не можеш да ми го отнемеш. — Тя се стрелна напред, пробивайки си път сред кьпинови храсти и драки. — Няма да ти го позволя, няма…“

И тогава се закова внезапно на място и ахна от изненада.

На седефената слаба светлина на настъпващия ден тя зърна ясно само четирима от тях, но усети присъствието на много повече отляво и отдясно. Те я наблюдаваха, докато първите отблясъци на бледото утро прорязваха тъмносивото небе, и всички изглеждаха като увенчани с искрящ ореол, като паднали черни ангели.

Дори момчето, увило зеления ѝ шал около врата си.

Сърцето ѝ блъскаше в гърдите и тя трепереше — както от страх, така и от дивото си препускане. И тогава изведнъж осъзна какво означаваше онази дъга и символът, начертан върху капана. Това беше Вратата на Дявола. Просто номер. Дъгата беше илюзия, а символът с разсечената надве звезда не бе разделен от рамката на вратата — умишлено бе нарисуван така, че да създаде впечатлението за нещо цяло, разрязано на две половини. Всъщност врата нямаше, но опиташе ли се да влезе, дяволът щеше да строши главата си.

Освен ако не беше умен и много, много търпелив и не откриеше друг начин.

- Не. Мо-моля ви — гласът ѝ замря в мига, в който Променените се раздвижиха; сенките им, падащи върху снега, се сгъстиха и взеха да протягат към нея черните си пръсти. — Все още съм аз, Лена. Аз н-не съм…

Кръгът около нея се затвори.

Бърборенето бе спряло. През повечето време Питър не бе в състояние да долови почти нищо през мъглата на собственото си изтощение и глад, но въпреки това научи достатъчно.

Рул. Фин и хората му се готвеха да нападнат Рул, ала той не бе в състояние да помогне нито на селото, нито на себе си.

Лежеше проснат в клетката си, близо до задната решетка. Дрехите му бяха изпокъсани — мръсни дрипи, завързани с парчета канап, за да не се разпаднат. Тялото му не беше в по-добро състояние: цялото покрито с кръпки от полузараснали рани, отворени язви, пресни следи от ухапване; купчина кости, облечени в дрипава кожа.