Илса Бик - Сенки

Питър почти не го слушаше. Погледът му шареше между търкалящите се капчици вода, пръстите на Фин и онова малко парченце лед, което подскачаше в хладната вода. Жаждата му за вода беше толкова неистова, че трябваше да впрегне цялата си воля, за да не сграбчи ръката на стареца и да оближе насъбралата се там влага.

- Мисля, че допуснах сериозен пропуск в първоначалната си хипотеза — продължи Фин, докато развиваше капачката. — Волята за оцеляване също представлява един вид натиск. До този момент ти давах стени, които да събаряш, препятствия, които да преодоляваш, и някого, когото да мразиш. Пропуснах обаче да си задам въпроса какво би се случило, в случай че тези стени внезапно изчезнат. — Фин му предложи отворената бутилка. — Ако не ти остане друг, когото да мразиш, освен себе си.

„Той ми дава вода. Наоколо няма пазачи, Дейви също не е тук и той няма да ме убие.“ Това беше единственото, което успя да си помисли. Усети гореща вълна на признателност, нелепа и ирационална, от която му се доплака. Позволи на Фин да намести бутилката на устните му и да подкрепя тила му, докато самият той пиеше жадно, а ледената вода се стичаше от устата му, разливаше се надолу по шията и експлодираше в празния му стомах с такава сила, че го накара да простене от болка.

- По-полека, друже, не бързай толкова — измърмори Фин почти любящо. Той не оттегли бутилката от устните му, но продължи да говори, докато Питър гълташе. — Така че ето какво си казах: „Фин, трябва да сложиш край на заплахите и на този натиск. Като караш момчето да се бори за живота си, може никога да не научиш това, което те интересува“.

- Какво… какво стана? — възкликна Питър. Не бе останала дори капчица вода. Той се облегна назад с въздишка. Водата се плискаше в стомаха му. Сигурно щеше да му прилошее; не беше изключено дори да я повърне всичката. Ала не му пукаше. Главата му се въртеше, гладът отново бушуваше в тялото му: нещо се бореше за живот вътре в него, което можеше да го разкъса надве.

- Накрая всеки се пречупва. — Фин завъртя капачката на шишето. — Дори Исус се е пречупил накрая. Но не заради онова, което другите са му сторили. Неговият натиск е било съмнението, идващо отвътре, но той винаги е имал избор. Просто сме свикнали да се оправдаваме със съдбата, когато вече е твърде късно да променим решението си. Накрая осъзнах, че твоят избор трябва да си остане твой , а не мой. Единственото, за което мечтае един човек в разгара на битката, е да оцелее.

Нямаше никаква представа за какво изобщо говореше Фин. Виеше му се свят и твърде късно се запита дали водата не е била инжектирана с нещо. „Убива ме нежно“ — помисли си той и едва не се изкиска. От водата се чувстваше леко замаян. Но за сметка на това гладът му се бе изострил, сякаш някой разсичаше корема му с нож, и когато стомахът му се сви от болка, той положи усилие на волята да не простене.

Оттатък клетките отекна дрьнчене на ключалка и щом вратата се отвори, в затвора нахлу студен въздух.

- А — възкликна фин и погледна часовника си, след което се изправи. — Точно навреме.

Трима пазачи водеха Дейви с помощта на прътове с примки на края, закрпени за широкия кожен нашийник. Промененото момче беше напълно облечено в същата униформа, каквато носеха всички от разнородната банда на фин.

Сърцето на Питър подскочи в гръдния му кош. Значи, всичко е било само номер . Фин му е дал вода, за да събере сили за един последен рунд.

„Продължавай да се бориш. — Използвайки стената за опора, той се изправи на крака, докато пазачите водеха Дейви по пътеката между килиите. Искрящите очи на детето се приковаха върху Питър, а ноздрите му се издуваха също като на хрьтка, нетърпелива да се спусне след някоя лисица. Питър се плъзна по стената, а после и по редицата метални прътове, докато накрая не се озова в ъгъла на килията. Ако използваше железата за опора, би могъл да го изрита. По-добре, отколкото Дейви да го спипа в средата на клетката. — Стига да можеш, изритай го в лицето. — Той обви ръце около студените железа. — Каквото и да става, само не се предавай.“

- Така е добре — каза Фин, щом пазачите стигнаха до килията. — Останете там. — Фин взе отново раницата и щом я отвори, главата на Дейви внезапно се завъртя към стареца. Промененото момче се напрегна, повдигайки се на пръсти като хлапе по време на Хелоуин, което се опитва да изрови любимия си бонбон от купата с лакомства. — Съжалявам, Дейви, но това не е за теб — каза Фин, след което се ухили, протегна ръка към Дейви и разроши косата му. Промененото момче изобщо не реагира.