Илса Бик - Сенки

Изведнъж стълбата се строши на трески и в ръцете ѝ не остана нищо друго освен въздух. Галерията под нея зина като разтворена паст. Водата беше само звук, погълнал всичко останало. Устата ѝ беше отворена, даваше си сметка, че крещи, ала не чуваше нищо, и за един миг на лудост й се стори, че грохотът на водата е станал неин глас.

Алекс полетя надолу, без да спира да крещи, и последната ѝ мисъл преди сблъсъка беше: „С краката надолу“.

И водата я погълна.

Понякога се случваше да простене. Това беше единственият признак, че е още жив.

Тя седя до него през цялата нощ. Може би трябваше да потърси помощ, ала от страх не смееше да помръдне от мястото си. На няколко пъти го повика по име. Или поне така си мислеше. В продължение на няколко ужасни секунди не можа да си спомни името му — нито пък своето — и това я изплаши още повече.

А после, много по-късно, той спря да издава всякакви звуци.

Тя чакаше. Просто чакаше. Мракът стана прозирен и сив, щом тази гангренясала луна се плъзна на запад, и нощта започна да избледнява. В ореола на тази странна светлина гората грееше в убито бяло. Тогава забеляза, че това не беше част от врата, заради изписаната с черна боя дъга и незавършения символ над нея с три заострени стрелки като залязващо слънце, полускрито зад далечен хоризонт. Това също си имаше име. Какво беше то обаче? Не можеше да си спомни. Но защо?

Тя чакаше — недоспала, със зачервени очи. Премръзнала. Накрая преви гръб и се обгърна с ръце, за да се стопли. Страхът оставяше солен метален вкус в устата ѝ. Освен това беше гладна. Стомахът ѝ кьркореше. Беше толкова гладна. От известно време нуждата в нея растеше. Но бе решила да не мисли за нея. Сега обаче, с настъпването на зората, не можеше повече да я пренебрегва.

Утрото щеше да настъпи скоро. А после и денят. Не можеше да остане тук.

Само че… ароматът му я спираше. „Той е — вдъхна миризмата му и устата ѝ се напълни със слюнка — храна.“ „Недей.“

„Искам.“

„Недей.“

„Престани.“

Тя запълзя бавно и предпазливо, на четири крака. Вятърът щипеше страните ѝ. Въздухът изведнъж се насити с миризмата на желязо и месо. Той лежеше полузаровен в снега и тя започна да разкопава бялата покривка с ръце. В ямата беше неочаквано топло, а миризмата му беше толкова плътна, че стомахът ѝ се сви.

„Стига. Това все още си ти. Недей.“

Лицето му беше извърнато, а шапката — нахлузена леко накриво като импровизиран саван. Това го правеше по-лесно. Точно до кръста му, където дървото го бе пронизало, тя различи тъмно петно с неправилна форма. После загреба с шепи аленочервената буца лед и засмука още топлата кръв.

„Недей.“

„Топло. Да.“

- Престани — изрече на глас и хвърли надалече окървавената буца лед. В гърлото и се надигна жлъчка, прилоша ѝ и тя повърна, но тъй като не бе яла от цели два дни, в стомаха ѝ не бе останало нищо.

От нея също не бе останало нищо.

- Н-не — каза тя. Едва-едва се изправи на крака и се олюля обратно, далече от кръвта и от изкушението, далече от плътта му, от този аромат, от миризмата му. — Не. Стига. Бягай. Той каза да бя…

Надолу по пътя за… за… накъде бяха тръгнали? Не помнеше. Но затова пък разпозна звуците.

Кучета. Като съдеше по звука, бяха повече от едно, и то големи. Долови също нотката на вълнение в лая им, появила се в мига, в който усетиха миризмата ѝ като хрътки, преследващи дивеч. Трябваше веднага да се махне оттук. Където имаше кучета, можеха да се появят и хора, а тя не биваше да рискува да я хванат, нито да я видят, зашото трябваше да…

Зад нея прозвуча ниско злобно ръмжене. От гърлото на Лена се изтръгна внезапен писък, фините косъмчета по врата и по ръцете ѝ настръхнаха от ужас и с усилие на волята тя се завъртя бавно и предпазливо . Плъзна поглед надясно.

Кучето не беше далече от нея. В паниката си не бе в състояние да прецени разстоянието — не че имаше някакво значение. С черната си муцуна и щръкнали уши животното приличаше на дребна немска овчарка, но иначе козината му беше червеникавокафява като на дореста кобила. Беше оголило белите си зъби и ръмжеше.

Гърлото ѝ се сви. Устата ѝ се разтвори и тя си помисли, че се опитва да каже нещо, ала успя да издаде само един приглушен стон. Сякаш някой бе обвил с ръце гръдния ѝ кош и стискаше с все сили. Тя отстъпи крачка назад и спря, тъй като дълбокото ръмжене на кучето се усили.

„Ще ме убие.“

- Мо-мо-моля те — успя да отрони тя и тогава ушите на кучето потрепнаха, а ръмженето стана един тон по- ниско. Стори ѝ се, че кучето изглежда объркано. — Моля те, п-просто ме остави д-да си о…