Илса Бик - Сенки

„Божичко. — Сърцето на Питър заби по-силно. — Превърнал го е в домашен любимец.“

- Да започваме — каза Фин и извади от раницата пакет, увит в бяла хартия. Восьчна хартия? Питър не беше сигурен. Той проследи с поглед Фин, който се наведе, остави пакета на земята и разгъна хартията. Във въздуха се изви пара, наситена със сочния аромат на току-що изпечено месо и идеално запържена мазнина.

От устните му се отрони стон, преди да успее да се овладее. Под езика му се насъбра слюнка и гладът се надигна като чудовище, което се опитваше да го стисне за гърлото.

- Мирише добре, нали? Няма нищо по-хубаво от една добре приготвена пържола. Надявам се, харесваш месото средноизпечено. О, да знаеш, че е прясно. Заклано е тази сутрин. — Фин повдигна кожичката с върха на ножа си, за да може Питър да види кръстосаните ивици, оставени от скарата…

И избледнялото червено татуирано сърце.

Отначало нищо не разбра. Стоеше с вренчен в татуировката поглед, докато мозъкът му се опитваше да разреши загадката, сякаш е сложна геометрична задача. Там имаше месо и… татуировка; пържола и…

- Н-не! — ахна той, след което се отдръпна, притискайки се в решетките. Не можеше да прецени кое е по-лошо: неспирното болезнено дращене на глада му, който отказваше да спре — защото ароматът на това месо беше толкова силен, а самият той наистина умираше от глад, — или внезапната студена прегръдка на ужаса. — Това… няма да стане. Не можеш да ме накараш да с-сложа това нещо в у-устата си. Не можеш да ме накараш да го изям .

- Дори не ми е минавало през ума. Питър, не чу ли какво казах? От сега нататък изборът е твой. Без заплахи. Без болка. И никакви Чъкита, готови да избодат очите ти. Измивам си ръцете от тази битка. Сега си само ти, Питър — той посочи с ножа, — и това парче месо. Тази битка е с теб самия . Тук има храна и това е единствената храна. Така че яж, за да оцелееш.

- Н-няма. — Той заплака. Краката вече не го държаха и той се свлече на мръсния окървавен под. — Просто… не мога.

- Напротив, можеш — отвърна Фин. — Разбира се, че можеш. Въпросът е дали ще го направиш? Заради натиска, Питър, нали разбираш? Във всяка битка, пък била тя и душевна, човек би направил всичко, за да оцелее. Светци има само в приказките и легендите. Може да не се пречупиш днес или утре… но скоро и това ше стане.

„Не. — Питър извърна лице към решетките. Миризмата на сочно печено на скара месо беше неустоима. — Не, няма. По-скоро бих умрял, бих…“

- Гледай и се учи, Дейви — каза Фин. — Гледай и се учи.

Оставаха два часа до зазоряване, небето приличаше на черна купа, поръсена със звезди. На подскачащата светлина на челника ивицата сняг между лагера и църквата се извиваше като яркозлатиста панделка. Люк се движеше с лекота, ала от триото, изглежда, се забавляваше само кучето — жълт лабрадор, който вървеше уверено напред, като махаше весело с опашка. На всеки шест метра то се спускаше назад и подканяше Синди с окуражителен лай.

- Добре — изпъшка момичето. Не беше майстор на ските, но при все това можеше да изкара няколко километра. Или поне така смяташе. Имаше чувството, че цял ден е била на тези ски, а не само четирийсет и пет минути. — Идвам.

В подножието на стъпалата, водещи към църквата, тя спря и пое мощна струя студен въздух, докато накрая не усети сърцето си, пулсиращо в ушите. Когато дишането ѝ най-сетне се възстанови и тя престана да плюе, Люк каза:

- Може би трябва да го оставим на мира. Да му дадем малко пространство, както казаха Мели и Уелър.

- Да вървят по дяволите. — С помощта на щеките разкопча ските си. — Не е мръднал оттам цели два дни. Не е хубаво да оставаш сам толкова дълго.

Люк изправи ските си и ги забучи в снега.

- Откъде знаеш кое е най-добро за него?

- Майка ми беше психиатър. — Синди закрепи ските си до неговите. — Тя казваше, че човек трябва да помага на хората да си върнат желанието за живот. Искам да кажа, може да си изгубил близък човек, но наоколо има и други, които държат на теб. — Тя намести раницата по-високо на гърба си. — Така че сега ние сме тези други за Том.

Лицето на Люк се изкриви, сякаш бе подушил нещо противно.

- Може би ще е най-добре да остана тук с кучето. Нали знаеш, да не би Чъкитата случайно да се появят.

- В радиус от осем километра оттук няма да срещнеш нито един Чъки — отвърна Синди. Макар че ако бяха напълно сигурни в това, кучето нямаше да е с тях. Немалко Чъкита бяха оцелели след срутването на мината и наводнението, така че в момента никой не можеше да каже къде точно се намират. Уелър и Мели смятаха, че част от тях са се насочили на север към Рул. Ако беше така, чудовищата съвсем скоро щяха да се сдобият с компания. Тя изгледа сурово Люк. — Хайде. Не бъди такъв страхопъзльо.