Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Беше лекция, типична за доктора. Поне спря да ни предупреждава да внимаваме с комарите, защото те просто изчезнаха, когато се застуди.

Като се замислих за приятеля на мама, си спомних за болницата. Поне там имаше хора. Карах около километър повече, за да заобиколя главната улица и да стигна до там.

Нещата определено бяха различни от последното ми идване. Двама въоръжени охранители стояха пред главния вход, а други двама пазеха входа за спешни случаи. Около двайсет души чакаха пред него.

Приближих към главния вход.

- Забранено е да влизат посетители - каза ми единият пазач. - Ако се нуждаеш от спешна помощ, върви при вратата за спешното и изчакай някоя сестра да те пусне.

- Трябва да говоря с някой полицай - заявих. - Ходих в участъка, но там нямаше никой.

- Не можем да ти помогнем - отряза ме пазачът. -Ние сме частни охранители. Нямаме нищо общо с полицията.

- Но защо сте тук? - настоях. - Къде са полицаите?

- Тук сме, за да се погрижим в болницата да не влиза никой, който не се нуждае от медицинска помощ -осведоми ме мъжът. - Пазим да не проникват хора, които искат да крадат храна, продукти или лекарства. Не зная къде са полицаите.

- Сигурно са напуснали града - предположи вторият пазач. - Познавам двама от тях, които още преди месец заминаха със семействата си на юг. Защо ти трябва полицай? Някой нападнал ли те е?

Тръснах глава отрицателно.

- Не е много разумно момиче на твоята възраст да се мотае самичко наоколо - поклати глава неодобрително мъжът. - Аз не позволявам на дъщерите ми и на съпругата ми да излизат без мен.

Другарят му кимна.

- В такива времена трябва да си много внимателен. Жените вече никъде не са в безопасност.

- Благодаря ви - промърморих, макар да нямах представа за какво им благодарях. - Предполагам, че е най-добре да се прибирам у дома.

- Направи го - съгласи се пазачът. - И си стой вкъщи. Кажи на родителите си, че трябва да са по-внимателни с децата си. Един ден някое момиче като теб може да излезе с колелото си и никога повече да не се прибере у дома.

Треперих през целия път обратно. Всяка сянка, всеки неочакван шум ме караха да подскачам.

Нямаше да отида в гимназията. Единственият начин, за да се стигне до там, беше да се мине през града.

А до Мейпъл Хил можеше да се върви само по черните пътища, където бе възможно да те дебне какво ли не. Не трябваше да разчитам, че Джони ще ме пази.

Когато се прибрах, мама не забеляза, че книгите от библиотеката са същите, с които бях тръгнала. Тя попита дали има писма от татко и аз я излъгах, че не е имало.

Вероятно не беше лъжа, но въпреки това се почувствах зле.

Не зная какво да правя.

30 август

По време на вечерята майка ни попита какво сме решили за училището.

- Не мисля, че ще ходя на училище - отвърна Джони. - Пък и няма да съм единственият.

- Нали разбираш, че ще трябва да учиш тук? - предупреди го мама. - Не можеш просто да седиш и нищо да не правиш.

- Зная - кимна брат ми. - Ще работя усърдно.

- А ти, Миранда? - обърна се тя към мен. Тутакси избухнах в сълзи. - О, Миранда! - въздъхна мама с тона, който казваше: „Не започвай пак“.

Изтичах от кухнята и хукнах нагоре по стълбите до стаята си. Дори аз осъзнавах, че се държа като дванайсетгодишна.

След няколко минути Мат почука на вратата и му извиках да влезе.

- Добре ли си? - попита той. Издухах носа си и кимнах. - Нещо конкретно ли те притеснява? - продължи да ме разпитва.

Въпросът му беше толкова нелеп, че започнах да се смея истерично.

Помислих, че ще ме зашлеви, но след миг също се засмя. Бяха ни нужни няколко минути, за да се успокоим, но накрая го сторихме и му споделих за случилото се в града. Всичко. Казах му за онези момчета, затворения полицейски участък и какво са ми казали пазачите пред болницата.

- Не си казала на мама нищо? - изненада се брат ми. - Защо?

- Тя и бездруго си има достатъчно тревоги.

Брат ми остана мълчалив за известно време.

- Пазачите навярно са прави - рече накрая. - Може би двете с мама вече не бива да излизате сами. Предполагам, че е безопасно да ходите до госпожа Несбит но не и по-далеч.

- Значи, сме затворници - заключих.

- Миранда, всички сме затворници - сви рамене Мат. - Мислиш ли, че искам да живея така? Не мога да се върна в „Корнел“. Не зная дали все още съществуни „Корнел“, но дори и да го има, не мога да отида до там нито с кола, нито с велосипед, нито на стоп. Аз също съм заклещен тук. И това никак не ми харесва, не по-малко, отколкото на теб.