Сюзан Пфефър: Последните оцелели: Светът, в който живеем

25 април

Цялата треперя, но не мога да разбера дали защото нещо странно се случва, заради съня ми или просто защото съм в кухнята, далеч от топлината на печката на дърва. Часът е 1:15. Има ток и аз пиша в дневника ми за първи път от седмици насам.

Сънувах бебето Рейчъл. Сънувам я доста често — полусестрата, която никога не съм виждала. Всъщност въобще не знам дали Лиза е родила момче, или момиче. Като се изключат няколкото писма, не сме чували нищо за татко и нея, откакто ни посетиха миналото лято по време на пътуването си на запад. За съжаление, дори това е повече, отколкото зная за другите заминали.

В съня ми Рейчъл беше на пет, но тя често менеше възрастта си, така че това не беше нещо странно. Беше се сгушила в леглото си, докато ѝ четях приказка преди лягане. Помня, че си помислих каква щастливка е, че разполага със собствена спалня и не е необходимо да спи в слънчевата стая заедно с мама, Мат и Джон, както ми се налага на мен вече от няколко месеца.

Токът спря в съня ми. Рейчъл ме попита защо.

— Заради Луната — отговорих ѝ аз.

Тя се разкикоти. Истински детски кикот.

— Защо Луната ще кара тока да спира? — попита ме отново тя.

И аз ѝ разказах. Разказах ѝ всичко. Обясних ѝ как през месец май един астероид удари Луната и я измести малко по-близо до Земята и как гравитационното ѝ привличане стана по-силно, и в резултат на това всичко се промени. Надигнаха се приливни вълни, които пометоха цели градове. Имаше земетресения, които унищожиха магистралите, и вулканични изригвания, които изхвърлиха пепел в небето и закриха слънчевата светлина, като по този начин предизвикаха глад и епидемии. Всичко това се случи, защото гравитационното привличане на Луната стана малко по-силно от преди.

— Какво е слънчева светлина? — попита ме тя.

Това е моментът, в който сънят се превърна в кошмар. Исках да ѝ опиша слънчевата светлина, само че не можех да си спомня как изглеждаше небето, преди пепелта да закрие всичко. Не можех да си спомня синия небосвод или зелената трева, или жълтите глухарчета. Помнех думите — зелено, жълто, синьо — но ако някой поставеше таблица с цветовете пред мен, щях да кажа на синьото червено, а на жълтото — лилаво. Единственият цвят, който познавам сега, е сивото — сивата пепел, сивата мръсотия и сивата тъга.

Преди по-малко от година всичко се промени, преди по-малко от година гладът, мракът и смъртта станаха нещо обичайно и споменът за живота — живота, какъвто го познавах — се беше изгубил. Не можех да си спомня синьото.

Бебето Рейчъл — или по-точно малкото момиченце Рейчъл — лежеше в леглото в своята детска стая и ме питаше разни неща, а аз я погледнах и тя вече не беше бебето Рейчъл. Тя беше мен. Но аз не бях на пет. Бях онази, миналогодишната, и тогава си помислих: „Това не може да е истина“. Аз съм тук, на леглото, и разказвам на своята полусестра приказка преди лягане. Изправих се (мисля, че това е един и същи сън, но може би грешах; може би бяха два съня и аз ги смесвах) и минах покрай едно огледало. Погледнах се в него, за да се уверя, че наистина съм аз, но тогава видях, че приличам на госпожа Несбит, както когато я намерих мъртва в леглото ѝ миналата есен. Бях старица. Мъртва старица.

Вероятно наистина бяха два съня, защото, след като се изправих на крака, вече не помнех бебето Рейчъл. Не че това имаше някакво значение. Вече нищо нямаше значение. Какво като не можех да си спомня сините небеса? Така или иначе, никога нямаше да ги видя отново, както и жълтите глухарчета и зелената трева. Никой нямаше да има тази възможност, никой на Земята. Ние, хората, които извадихме достатъчно голям късмет все още да сме живи, никога нямаше да изпитаме топлината на слънцето отново. Луната се погрижи за това.

Колкото и ужасни да бяха сънищата ми, не се събудих от тях. Събуди ме някакъв звук.

В началото не успях да го различа. Знаех, че е нещо, който бях свикнала да чувам, но ми звучеше някак си неестествено. Не беше плашещ звук, просто различен.

Тогава се сетих какво представляваше. Дъжд. Дъжд, който се сипеше върху покрива на слънчевата стая.

Напоследък времето беше сравнително топло, предполагам, защото е пролет. Не можех да повярвам, че вали дъжд, истински дъжд, а не суграшица. Измъкнах се на пръсти от слънчевата стая и отидох до предната врата. Всичките ни прозорци са покрити с шперплат, освен един в слънчевата стая, но все пак е нощно време и е прекалено тъмно, за да се види нещо през него, затова трябваше да се отвори вратата.